— Не се тревожи за мен. Добре съм.
— Боли те. Не си добре.
— Съжалявам, че съм толкова бавна.
Болката в крака ми излъчваше пулсация, с която през повечето време успявах да живея. С всяка седмица ставах по-добре, но не можех да се движа бързо. Стълбите ми бяха трудни. Стоенето върху твърда повърхност в залата за аутопсии часове наред беше ужасно. Но енергични дейности като изкачването на склонове в силна жега и висока влажност скоро щяха да са забранени. Не би трябвало да си вдигам кръвното.
Когато го правех, получавах напомняне, че костта е жива тъкан, а най-голямата и най-тежката кост в човешкото тяло е фемурата. Тя има два супернерва, феморален и ишиасен, които тръгват от таза към коляното като два влака и разнасят болка по маршрутите си. Спрях за малко и разтрих бедрото си, като внимателно масажирах мускулите.
— Трябва да ходиш с бастун — каза Луси.
— Боже, не.
— Говоря сериозно. — Тя ме погледна, после погледна крака ми. — Така си в неизгодно положение. Не можеш да надбягаш никого, но поне ако имаш твърд бастун, можеш да го използваш като оръжие.
— Това ми звучи като логика на седемгодишно дете, нещо, което би казал Деси.
— Като изглеждаш така очевидно наранена и беззащитна, ставаш лесна мишена. Лошите хора подушват слабостта като акулите кръвта. Метафорично казано, това е лошо послание.
— Вече бях лесна мишена това лято за нещо като акула. Няма да се случи отново. И имам пистолет в чантата. — Бях малко напрегната.
— Не им позволявай да го видят. Много биха се зарадвали да си намерят извинение, за да ни застрелят.
— Това не е смешно.
— Да виждаш да се смея?
Къщата й беше от дърво и стъкло, с меден покрив, върху хълм, гледащ към част от реката, която бе широка като залив. Сега хеликоптерът беше пак над гората, много ниско този път, върховете на дърветата се люлееха от вятъра, който правеше.
— Какво търсят, по дяволите? — попитах.
— Искат записа — каза Луси делово и аз се шокирах. — Мислят, че съм го скрила някъде, може би съм го заровила като съкровище, може би е в някой таен бункер. Те луди ли са? — добави подигравателно. — Мислят, че ще прибера камерата в някаква метална кутия, ще я заровя в дупка и готово, на сигурно място е. Ако не искам да намерят нещо, няма да го намерят, ако ще и след милион години.
— Какъв запис?
— Гарантирам ти, че използват радар, който прониква под земята, търсят геологически параметри, които да им подскажат, че съм закопала нещо. — Вниманието на Луси бе приковано в хеликоптера, който бе толкова близо и вдигаше такъв шум, че трябваше да викаме. — Скоро сигурно ще пристигнат с шибани лопати само за да си доставят удоволствието да ми съсипят градината. Защото това преди всичко е отмъщение, опит да ме поставят на мястото ми.
— Какъв запис? — Очаквах да ми признае, че видеоклиповете „Покварено сърце“ са били пратени и на нея.
— Онзи от Флорида.
Имаше предвид записа на това как ме прострелват, докато се гмурках при корабните останки край брега на Форт Лодърдейл преди два месеца.
— В него няма нищо полезно, но предполагам, че те не знаят това. Зависи какво наистина търсят — продължи тя и аз осъзнах, че ме е лъгала през цялото време, лъгала е всички. — Или по-точно какво не търсят, което е по-вероятната история. А аз не мога да им дам този бонус. Почти съм сигурна, че знам какво е, и няма да го получат благодарение на мен.
Моят шнорхел за гмуркане с вградената в него миникамера липсваше. Или поне така си мислех. Така и не бе намерен, след като Кари се опита да ме убие. Или поне така ме бяха накарали да повярвам.
Обяснението, което ми бе дадено, бе, че намирането му не било приоритет. Спасяването на живота ми било по-важно. Когато гмуркачите отидоха да го търсят, подводното течение сигурно вече го бе отнесло и вероятно покрило с тиня.
— Те искаха този запис още преди два месеца. — Внимавах какво казвам. — Защо пак изниква този въпрос точно сега?
— Преди беше само на теория. Сега са убедени, че е у мен.
— ФБР са убедени — казах и тя кимна. — На какво основание? Как би могла да знаеш в какво са убедени?
— Когато наскоро се връщах от Бермудите, кацнах на „Логан“ и за минути митничарите се нахвърлиха върху самолета ми.
— Чакай. — Вдигнах ръка и спрях отново на алеята. — Преди да продължиш: защо на федералните ще им пука, че си била на Бермудите? Защо ще те следят тук?