— Съжалявам — каза Ерин с леден глас, който бе на път да смрази всичко наоколо. — Нека опитам пак. Някога хрумвало ли ви е, че лицето, което сте видели, може да е било друг човек?
— Няма нужда да отговаряш на този въпрос.
— О, разбирам. Значи се отказахме от самоубийствената хипотеза и се връщаме на това, че съм простреляна от някой друг — отвърнах.
— Това не е ли по-вероятно? — Ерин продължаваше объркания си разпит. — Че в наносекундите, в които сте видели това лице, моментално сте предположили, че е Кари Гретхен? Не сте били сигурна, предположили сте го. И защо? Със сигурност сте мислили за нея.
— Няма нужда да отговаряш и на този въпрос — каза Донахю.
— Имали сте основание да се страхувате от нея, да се озъртате всяка минута. — Ерин ми хвърляше примамка, опитваше се да ме накара да реагирам. — Затова няма ли да е честно да заключим, че щом сте се оглеждали за нея, сте си представили, че я виждате в наносекундите, за които говорим?
Щеше да продължи настойчиво да употребява думата „наносекунди“. Упражняваше се за пред съда, защитаваше хипотезата, че всичко е станало толкова бързо, че не съм видяла нищо. Не съм видяла и кой ме е прострелял. Страхувала съм се, че може да е определен човек, и съм направила предположение, от което не искам да се откажа. Или ако тази история не проработеше, щеше да ме представи като луда, която се е простреляла сама по бог знае каква причина. След още няколко минути в същия стил Донахю каза, че трябва да поговори насаме с клиентката си.
— Никога не съм идвала тук — каза ми за пред Ерин. — Имаш ли нещо против да ме разведеш, Кей? Изглежда невероятно.
Излязохме в коридора и тръгнахме бавно и мълчаливо по дървения под и под слюдените лампи, които светеха в приятно медножълто. Виждах навсякъде части от охранителната система на Луси, всички бутони, сензори за движение и камери, покрай които минавахме. Давах си сметка, че не можем да разглеждаме никой разговор тук като проведен насаме.
— Има ли нещо по-специално, което би искала да видиш? — зададох напълно безобиден въпрос с едно наум за камерите из цялата къща.
— Когато влязох, забелязах, че ако бях завила надясно, вместо наляво, може да попадна на интересно място в края на коридора. — Небрежният коментар сочеше към сериозен проблем.
Това, за което говореше, беше стаята за гости, която Луси бе ремонтирала за мен. Това бе моята спалня, личното ми пространство, когато й гостувах. Когато наближихме, разбрах какво има предвид Донахю. От другата му страна имаше друг коридор. В дъното вратата към моята стая бе отворена. Когато приближихме още повече, се появи мъж с евтин бежов костюм: носеше голям запечатан кафяв кашон. Мъжът бе силен и жилав, с блестящи кафяви очи, косата му бе късо подстригана по слепоочията и стърчаща на темето. Приличаше на военен.
— Добър ден — каза той, сякаш бяхме от един отбор. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Къде носите това и защо? — Донахю посочи кафявия кашон.
— О, не искам да ви занимавам с всяка дреболия, която вършим тук. Но в момента не можете да влезете. Аз съм Дъг Уейд. А вие сте?
— Джил Донахю. Може ли да видя значката ви?
— С радост бих ви я показал, ако имах — каза той. — Но аз съм просто служител на данъчните служби. Ние нямаме значки, оръжия, нищо от тези приятни неща.
Стигнах до стаята си, но не влязох. Направих обаче така, че присъствието ми да се забележи.
Застанах пред отворената врата и видях как двама агенти претърсват двойното ми легло, обръщат матрака, трупат завивките от египетски памук с цвят на мед на пода. Ръцете им, облечени в ръкавици, опипваха внимателно за някакви следи от тайник. Не бяха данъчни служители, освен ако не търсеха дюшек, пълен с необложени пари. Търсеха нещо друго. Но какво?
Още пушки? Харпун? Шнорхела ми? Наркотици?
През отворената врата на дрешника виждах дрехите и обувките си, небрежно върнати по полиците, по които бе ровено. Компютърът ми iMac липсваше от бюрото ми с изглед към реката. Луси се бе постарала личното ми пространство да изглежда точно така, както си мислеше, че ми харесва — много стъкло, пъстър копринен килим върху лъскавия дървен под, медни лампи, машина за кафе, газова камина и голяма фотография от Венеция.
Бях се радвала на много уютно прекарано време тук, невинни малки почивки, които можеше никога повече да не ми се случат. Усетих как гневът ми набира сила, докато си мислех за големия кафяв кашон, който току-що бях видяла да изнасят. Мислех трескаво какво може да е имало на десктопа или в папките с документите. Какво данъчните или ФБР, или някоя друга агенция можеха да видят и това да се окаже проблем?