Бях прилежна в триенето на файлове и изхвърляне на кошчето за боклук, но това нямаше да спре федералните лаборатории да възстановят всичко, което някога е било на компютъра ми. Луси можеше да изтрие твърдия диск и да направи така, че нищо да не бъде възстановено. Но предполагам, че не бе имала време. Тя твърдеше, че не знаела, че ще нахлуят в дома й, докато Ерин Лория не й се обадила по телефона и не обявила появата си, а при това положение бе имала само минути, за да се погрижи за сигурността си. Но не знаех каква е истината. Луси можеше да манипулира и лъже също като ФБР. Може би точно там се бе научила.
— Добро утро — казах и двамата агенти вдигнаха погледи към мен. Бяха на не повече от четиридесет, спретнати по обичайния начин с бежови панталони и спортни блузи. — Да не би да ми правите ревизия?
— Надявам се, че не, защото никак не е забавно — каза единият весело.
— Чудя се дали не ми правите ревизия и дали това е обяснението, че данъчен служител току-що излезе с компютъра ми, което между другото не вярвам, че е редно. Доколкото знам, данъчните служители не могат да влизат в частни жилища без разрешение. Луси дала ли е разрешение на данъчните служби?
Нямаше отговор.
— А партньорката й Джанет?
Нищо.
— Е, аз със сигурност не съм — казах им. — Затова се чудя кой е дал разрешение на данъчните да претърсват тази къща и да изнасят лични вещи от нея? Защото тя не е само собственост на племенницата ми, но и моя.
— Наистина не можем да обсъждаме течащо разследване, госпожо — каза високо и наперено другият агент.
— Ако аз съм обект на течащо разследване и съм подложена на ревизия, имам правото да знам, нали така? — попитах Донахю, но нямах нужда от нейния отговор. — Объркана съм и смятам за нужно да продължа да изтъквам, че на данъчните служители не е позволено да си взимат каквото им хрумне от домовете на хората.
Играех си с тях и те го знаеха. Усмивките бяха изчезнали.
— Ще трябва да питате тях, госпожо — каза гръмогласният рязък агент и тонът му бе още по-враждебен. — Ние не работим за данъчните.
Не бях сигурна, че и мъжът с бежовия костюм, който току-що бе излязъл с компютъра, работи за данъчните. Не ми приличаше на данъчен, нямаше нищо общо с ревизорите, които бях виждала. Освен това се представи като служител, не като агент, а служителите се занимават обикновено с неплатени данъци, докато агентите правят ревизии. Нямах представа защо някой от двата вида данъчни би бил в дома на Луси.
— Това е адвокатката ми и се радвам, че тя е свидетел на течащото разследване — казах аз. — Картинката струва колкото хиляда думи. Приятен ден, господа.
— Как са разбрали, че това е твоята стая? — попита Донахю, когато тръгнахме да се отдалечаваме.
— Ти как разбра, че това е моята стая? — отвърнах й с въпрос.
— Защото чух да говорят за нея, когато влязох. Подслушах как някой казва, че току-що били опаковали компютъра на докторката и да е ясно, че всичко в онази стая е твое — обясни тя. — Нямаха съмнение за това. Да се сещаш за причини да имаш проблеми с данъчните?
— Не по-различни от тези на всички хора, които познавам.
— А Луси?
— Нямам нищо общо с финансите й. Тя не ги обсъжда с мен. Предполагам, че си плаща данъците — отвърнах.
— Защо данъчните ще я разследват за измами?
— Доколкото знам, няма причина. — Не добавих, че Дъг Уейд с бежовия костюм не е точно такъв вид данъчен.
Ако бе упълномощен да разследва заподозрени данъчни нарушения, щеше да носи оръжие и да има значка. Специалните агенти на данъчните освен това обикновено се движат по двойки. Не казвах, че има нещо съмнително около това кой е Дъг Уейд и защо е тук. Но бях сигурна, че не е дошъл по афишираните причини. ФБР си имат скрит дневен ред. Той никога не е приятен, а в този случай дори нямаше и да е оправдан.
— Но което е по-важно — казах на Донахю, достатъчно високо, че да чуят всички, — федералните смятат, че имат право да претърсват нещата ми само защото се намират в къщата на Луси, така ли? — Вече знаех какво ще ми отговори, но това не ме спираше да се надявам за вратичка в закона и освен това бях в настроение да припомня на ФБР, че не може да ме сплаши.