— Ти се размотаваш с шибана кралица на красотата. Така че предполагам, знаеш всичко за страстта. Приключихме.
— Сигурна ли си? — Кари се взираше в червеното ножче на швейцарската армия в дланта си. — Защото по-добре наистина да мислиш така. Думите могат да променят всичко. Внимавай какво имаш предвид и какво — не.
— Трябваше да знам от първия миг, в който се срещнахме. — Луси крачеше все по-бързо и жестикулираше яростно. — Когато ме заведоха в Инженерното изследователско звено и ме предадоха на теб, моя шеф, моя ментор, моята лична чума.
— Това не е първият път, в който аз те видях, Луси. Просто е първият път, в който ти ме видя. — Кари прокара пръст по ножа, да провери остротата му. — Ела тук. Трябва да се успокоиш.
— Ти си невярна и фалшива, пълна измама, интелектуален крадец, а това е най-лошото, защото така крадеш нечия душа. Аз създадох Криминалната система за изкуствен интелект и това не можа да го понесеш. През цялото време си приписваш заслугите за нещо, което всъщност съм направила аз. Ти мамиш хората и им отнемаш всичко, което решиш, че искаш.
— О, мили боже, пак ли се връщаме на това. — Кари се засмя.
— Кой трябва да получи благодарностите за Криминалната система за изкуствен интелект? Кой трябва да ги получи, ако си честна? — Очите на Луси блестяха. — Кой измисли името? Кой написа кода, който всъщност е най-важното? Не мога да повярвам колко много съм ти позволила да ме използваш. Вероятно ще ме нараниш още повече, преди всичко това да свърши.
— Преди какво да свърши?
— Всичко.
— Ако планирам да те нараня, няма да разбереш, докато аз не реша — каза Кари. Изстрелите в далечината звучаха като фойерверки от празненство, което всеки момент ще свърши.
Тя сграбчи Луси, целуна я настойчиво и Луси извика от шок и болка. Видях ножчето на швейцарската армия в ръката на Кари, малкото лъскаво стоманено острие. Гледах как зелената тениска на Луси потъмня от кръв, оцапа пръстите й в яркочервено, когато стисна корема си. Взираше се със замъглен поглед в Кари, беше побесняла, невярваща, съсипана.
— Какво направи? — извика Луси. — Какво направи, шибана идиотко?
— Знакът на звяра. — Кари взе хавлиена кърпа, вдигна тениската на Луси и попи кръвта, течаща през напречния срез в долната лява част на корема й. — В случай че забравиш на кого всъщност принадлежиш.
— Мили боже. Мамка му! Какво направи? — Луси дръпна кърпата от ръцете й и след това всичко изчезна.
Дисплеят на телефона ми почерня.
20.
На верандата бяха подредени кресла от тиково дърво с яркозелени възглавници и табуретки в същия стил. Водата припляскваше в коловете. На това място реката бе над половин километър широка, а от другата страна имаше гора. Гледах как два белоглави орела се носят високо над зелените дървета. Наоколо имаше много гнезда и отново се ядосах на хеликоптера на ФБР, който бе бръмчал и трещял над този тих резерват, бе изплашил дивите животни и бе разстроил всички наоколо.
При други обстоятелства къщата на реката би била идеалното място да седнеш на питие в края на ужасен ден като този. Зачудих се защо Луси още не е излязла, за да ни посрещне. Сигурно бе забелязала, че приближаваме. Имаше може би петдесет охранителни камери из целия имот и бяхме наблюдавани през целия ни път дотук. Странно, че още не бе излязла да ни поздрави. Почуках на предната врата. Чух смях, музика, японски говор. Работеше телевизор.
Чу се превъртане на ключ и Луси отвори. Погледът ми инстинктивно се спусна към сивата й тениска, сякаш очаквах да видя кръв по нея и Кари току-що я бе порязала с ножчето на швейцарската армия, което й бе дал Марино. Помнех, че това бе станало след като почна да я води по празни паркинги и да я учи да кара неговия „Харли“. Каза й, че никога не бива да остава без инструменти. „Винаги си носи пари и имай нещо остро подръка“, така я съветваше в онези ранни години.
Кари бе взела ножа на Марино. Беше го използвала, за да дамгоса Луси, да я нарани. Спомних си деликатната цветна татуировка на водно конче ниско на корема на Луси. Когато я видях за първи път, тя ми обясни, че водните кончета били хеликоптерите в света на насекомите и това я било вдъхновило. Не беше така. „Вдъхновението“ е било белег, за който тя е искала никой да не разбере. Защото би изпитала срам от него. Държала е специално аз да не разбера истината.