— Здрасти. — Луси задържа вратата отворена.
— Не ни ли видя? — попитах.
— Не гледам кой се разхожда из имота ми, защото вече знам — отвърна Луси, докато с Донахю влизахме. — И което е по-важно, знам нещо, което те не знаят.
— Какво? — попита я Донахю.
— Какво аз знам, а те не знаят? Списъкът е много дълъг. Сега ще ви кажа част от нещата в него.
— Само ако е безопасно да говорим — каза Донахю.
— И за това ще стане въпрос. — Луси затвори вратата.
— Това е отвратително. — Марино седеше на дивана и внимаваше какво говори.
Това, което наистина искаше да каже, беше, че ситуацията е шибана или осрана. Но до него седеше седемгодишно дете.
— Не можеш ли да направиш нещо? — попита той Донахю.
— Това е нелепо. Не е ли незаконен обиск и незаконно изземване? Злоупотреба с правосъдието?
— По закон не мога да направя нищо. Още не.
— Кой проклет съдия би подписал заповед, която позволява всичко това? — Марино посегна към чашата си, а аз погледнах към кафемашината в кухнята.
— Някой, който сигурно познава федералния съдия, съпруг на Ерин Лория — предположих. — Някой иска ли кафе?
— Е, не е редно. Къде се намираме, по дяволите? В Русия? В Северна Корея? — оплака се Марино.
— Не мога да не се съглася, че това изглежда твърде крайно и невероятно — каза Донахю. А на мен: — Кафе ще ми дойде добре.
— Да. Напълно сбъркано, това е — добави Марино от дивана.
В средата седеше Деси, до него Джанет. Чух Джет Рейнджър преди да го видя: той хъркаше под масата за закуска. Отидох до кухненския плот, наведох се и го погалих по главата и копринено меките уши, а той облиза ръката ми и размаха отрязаната си опашка. Докато правех кафе, оглеждах обстановката, като започнах с шейсетинчовия плосък телевизор на стената.
Беше превключен от излъчване на охранителните камери към излъчване на телевизия и японската комедия тихо си течеше по Токио Бродкастинг Систем. Никой не проявяваше и най-малък интерес. Но не за това бе пуснат сериалът. Това беше не просто телевизор или монитор, реших, докато кафето се изливаше шумно в чашата. Това беше устройство за заглушаване на мобилните комуникации и който се опиташе да проникне в криптираните данни, щеше да чуе само бял шум.
Огледах вградените тонколони в дебелите стени от кипарисово дърво и тройните прозорци, които бяха затъмнени от външната страна, така че хората да не могат да виждат какво става в къщата. И преди бях идвала тук, не често, от време на време, но за първи път ми светна, че къщата на реката не е просто мястото, където си връзват лодките. Луси бе създала шумоизолираща система и се зачудих дали това не е нова добавка, също като каменната й градина. От известно време бе очаквала да бъде посетена от федералните. Поне от средата на юни. Откакто аз бях простреляна. Това бе предположението ми.
— Не са ли идвали тук? — попитах Луси, докато подавах кафето на Донахю.
— Идваха. Казах им, че трябва да започнат оттук и да излязат, защото имаме нужда от тихо място за Деси и Джет Рейнджър.
— Колко мило от тяхна страна да се съгласят — каза кисело Донахю. — Аз бих искала тихо и сигурно място за тях.
— Да, колко мило наистина и каква проява на чувствителност от страна на ФБР да се съобрази с вашите желания — казах натъртено, защото ФБР не бяха чувствителни и не им пукаше за желанията на Луси. — Доста необичайно, не мислите ли? — Огледах вградените тонколони и тавана. — Те не спориха ли с теб за това и не поискаха ли тук да остане агент?
— Не.
— Казваш, че не са загрижени от подобренията в дома ти.
Говорех евфемистично, тъй като още не бях убедена, че разговорът ни не се подслушва.
— Няма какво да направят за начина, по който съм решила да си построя къщата и всички свързани с нея сгради. Заповедта за обиск не им дава разрешение да унищожават нечия собственост — каза Луси и беше права, но само на теория.
Агентите на ФБР не би трябвало да повреждат собственост, да изключват нечия жилищна инфраструктура или пък нарочно да създават пробив в сигурността. Но това не означава, че няма да го направят. Не означава, че няма да си измислят оправдание за действията си. Чудех се дали са открили шумоизолиращата система тук и ако да, защо не са настоявали никой да не влиза в къщата на реката.
Защо наистина?
Каква бе истинската причина да ни позволят да се съберем тук и имаше ли някакъв начин да ни шпионират въпреки твърденията на Луси, че това не е възможно? Пак я попитах за това и тя ме увери, че сме на сигурно място. И че всичко, което обсъждаме, си остава между нас. Но аз продължавах да имам съмнения, без значение в какво ме уверяваше. Нямах доверие на абсолютно нищо.