— Надявам се да си права и да сме в безопасност. — Изгледах я твърдо. — А останалите? Вие съгласни ли сте? — Обърнах се към Джанет, докато отивах към дивана. — Как сте с Деси?
Прегърнах ги. Джанет изглеждаше спокойна и овладяна. Такава бе природата й. Вниманието ми се задържа върху младежкото й привлекателно лице.
Тя не носеше грим. Късата й руса коса беше разбъркана, сякаш бе прокарвала многократно пръсти през нея, а ноктите й бяха мръсни. Носеше хирургически дрехи. По една случайност знаех, че спи с такива, но не стоеше през деня с тях. Никога не я бях виждала в такова облекло из къщата, освен когато току-що бе станала или си лягаше. Беше време за обяд, а тя бе разрошена и с хирургически дрехи, а това значеше, че има още нещо, което трябва да си изясня.
Ако ФБР бяха дошли в късното утро, какво са правили Луси и Джанет точно преди това? Бях доста сигурна, че са си почивали. Когато прегърнах Джанет и я целунах по бузата, усетих солен вкус. Долових остър мирис на пръст, примесен със слаба мускусна миризма на пот. Луси също бе потна. Може би бяха правили нещо в двора по-рано днес.
Но те обикновено не се занимаваха с двора. Ползваха услугите на агенция и на ландшафтен архитект.
Огледах полиците за книги, разположени върху цялата стена, откритите носещи греди, сивите плочки на пода, кухненския бокс с газова печка, уреди и мивки от неръждаема стомана, стъклените венециански плочки на стената в опушен цвят. Къщата на реката бе пълна със светлина и семпла — малка жилищна площ и баня. Беше чиста, но имаше патината на рядко използваните пространства. Може би влизаше в действие само когато Луси имаше нужда да заглуши някой разговор. Или когато се чувстваше преследвана. А вероятно се чувстваше много по-преследвана, отколкото си бях давала сметка.
— Тук сме в пълна безопасност. — Луси ме наблюдаваше как оглеждам всичко. — Това е единственото място в целия имот, което е напълно безопасно точно сега. Не могат да ни чуят. Заклевам се. Не могат да ни видят. Стига да не излизаме.
— И те позволяват това? — попита колебливо Донахю и Луси се разсмя.
— Да, но нямат представа какво позволяват. Къщата има сигурен безжичен интернет. — Изведнъж стана самоуверена и весела, но после веднага пак се намръщи.
Но аз го видях. Тя бе надхитрила ФБР или поне вярваше, че е успяла. Нищо не можеше да й достави по-голямо удоволствие.
— Има и други особености, които я правят напълно сигурна. Но няма да влизам в подробности. — Тя погледна Донахю, след това пак се обърна към мен. — Няма нужда да знаеш нищо повече, освен че тук сме в безопасност.
— Сигурна ли си? — Отпих от кафето и си дадох сметка колко много имах нужда от него. — Напълно ли си сигурна?
— Да.
— Тогава ще говоря свободно.
21.
— Давай — каза Луси.
— Ти мислиш, че търсят шнорхела, който носех. — Не питах, казвах. — Мислиш, че са в имота ти заради видеото, записано от миникамерата в шнорхела ми, за който ми казаха, че така и не бил намерен.
— Наистина не знам защо са тук. Може да е заради това — каза Луси. — Може да е заради повече неща — добави, сякаш наистина мислеше така.
— Не съм чувала нищо за липсващ шнорхел или миникамера. — Донахю се бе преместила на един дървен стол срещу дивана и бе извадила жълт бележник и химикалка.
— Не са споменавани в новините — отвърнах.
— Е, имаше достатъчно много други неща за случилото се във Флорида, включително и за двамата убити гмуркачи на полицията. — Това Донахю го каза на мен.
— Нека позная — каза Луси. — Не си спомняш да си видяла някъде името на Кари Гретхен.
— Именно.
— Няма и да видиш. — Това го каза Джанет. — ФБР ще отрекат съществуването й. Отричат го и ще продължат да го отричат.
— Как може да си сигурна в това? — попита я Донахю.
— Защото ги познавам.
— Очевидно има още много неща, за които трябва да ме осведомиш, Кей. — Донахю си записа името на Кари Гретхен с главни букви и го огради.
— Наясно съм.
— Не искат никой да знае, че шнорхелът е изчезнал — каза Луси. — Или поне така се смята. Глупаво е. Дори не е логично.