— От нея.
— Знам, че вярваш в това. Сигурна съм, че си искрена. Видимостта сигурно е била много лоша. Носиш ли контактни лещи, когато се гмуркаш? Шнорхелът ти с диоптри ли е?
— Знам какво видях.
— Да се надяваме, че ще можем да го докажем — каза тя.
Погледът на Луси си оставаше същият. Нещо не беше наред.
— Така ли мислиш наистина? — Започвах да се гневя. — Мислиш, че съм била в шок, не съм могла да видя, била съм объркана и съм разпознала погрешно човека с харпуна?
— Трябва да го докажем — повтори Донахю. — Давам ти представа какво би казала отсрещната страна.
— И отсрещната страна е ФБР — отвърнах. — Колко тъжно, като си помислиш, а аз май мисля прекалено често за това напоследък. Когато започвах, ми казаха, че правораздаването е служба на обществото. От нас се очаква да помагаме на хората, а не да ги инквизираме и преследваме.
— Абсолютно разглеждаме ФБР като отсрещната страна — потвърди Донахю. — И те предупреждавам какво ще кажат и съм готова да се обзаложа какво вече казват. Трябва да докажем със сигурност, че това е била Кари Гретхен, че тя наистина не е мъртва и че точно тя е стреляла по хората, включително и по теб. Трябва да покажем, че тя абсолютно е… Как наричаха снайпериста?
— Медноглавата змия.
— Да. Медноглавата змия.
Погледът ми се бе спрял върху лицето на Луси, която се взираше с безизразно изражение в японската комедия, която никой не гледаше. Тогава тя ме погледна и това, което видях, не ми хареса. Усетих ледена вода около сърцето си. Чух шепота на съдбата.
Нещо не беше наред!
— Видях Кари да насочва харпун срещу мен и да дърпа спусъка. — Чувствах се все едно се защитавам пред Донахю и това не ми харесваше. — Тя гледаше право към мен от не повече от пет-шест метра разстояние и я видях да стреля по мен. Чух първата стрела да удря кислородната ми бутилка, след това дойде и втората. Само че нея не я чух. Стори ми се, че върху бедрото ми се стовари циментовоз.
— Сигурно те е заболяло ужасно! — възкликна Деси, сякаш това, което казвах, бе нова информация. Не беше. Бяхме говорили много пъти за това, че съм била простреляна, какво означава, дали е боляло и дали се страхувам от смъртта. Той искаше да знае всичко за смъртта, тъй като се опитваше да проумее как така никога повече няма да види майка си. Не ми беше лесно да отговарям на въпросите му. Разбирам биологическата смърт. Тя е доказуема. Мъртвият организъм никога повече няма да стане гъвкав или да се затопли. Няма да помръдне, да говори или внезапно да тръгне из стаята. Но нямах намерение да говоря с Деси за клиничната окончателност на небитието, за физическото несъществуване. Нямаше да насаждам страх и фатализъм в ума на момче, което току-що бе загубило майка си.
Щеше да е егоистично и грубо от моя страна да не използвам метафора или аналогия, които да предложат надежда и утеха. Смъртта е като пътуване до място, където няма имейл или телефон. Или може би трябва да мислим за нея като пътуване във времето. Или нещо, което не можеш да докоснеш, като луната. Бях станала много добра в това да предлагам на Деси нездрави патологични обяснения, в които наполовина вярвах.
Марино хвърли тубичката с гел на кухненския плот.
— Хайде, приятелче.
Джанет разтриваше гърба на Деси.
— Сигурно ти е доскучало. Какво ще кажеш за малко свеж въздух, преди да завали?
— Не — поклати глава той.
— Марино е много добър риболовец — каза Луси. — Толкова е добър, че рибите са сложили снимката му в пощата си, за да предупредят всички. Хващай този човек! Внимавай! Има награда!
— Рибите нямат поща!
— Ти откъде знаеш? Видя ли, няма откъде, освен ако не получиш опит от първа ръка. — Марино хвана Деси и го вдигна високо, а той запищя от радост. — Искаш ли да видиш какви риби има във водата тук? Искаш ли да знаеш каква огромна риба можехме да уловим, ако имахме въдици? — Деси реши, че иска, и Марино го изведе. Чух ги да вървят по кея. След това вече не ги чувах.
22.
— Шнорхелът не е у мен — каза Луси. — Но получих достъп до записа.
— Ти не си взела шнорхела, така ли? — Трябваше да съм сигурна, че не е била някъде около мен, когато за малко не бях умряла.
— Разбира се, че не.
— Няма как да си го взела, освен ако не си била там по времето, когато бях простреляна. — Щях да бъда съсипана, ако разберях, че е била. Това можеше да промени целия ми живот и целия ми мироглед. Беше от онези неща, които, честно казано, не исках да знам, защото последствията можеха да са необратими и ужасни.