Вниманието ми бе насочено към нея в обкръжаващата ме тъма, приближавах се все повече и кадрите връщаха усещанията оттогава, тръпката на безпокойство, когато не видях знак от гмуркачите на полицията, които бяха слезли минути преди нас. Търсех ги. Оглеждах се за тях и се чудех къде са. С Бентън бяхме вече на почти трийсет метра дълбочина при потъналия германски товарен кораб „Мерседес“, сгушен в тинята. Отдалечихме се от въжето и включихме малките си фенерчета, завързани за китките ни.
Около нас плуваха риби, увеличени от водата, Бентън бе на сантиметри от океанското дъно, хоризонтално, идеално контролираше положението си. Освети с фенерчето си скрит зад камъните омар, който чакаше някоя риба да бъде прилъгана от антената му, освети и старите гуми, с които трябваше да се изгради изкуствен риф. Малка акула мина небрежно покрай нас, като вдигна тиня във водата. Леко раздвижих плавниците си, за да стигна до баржата. Прокарах лъча на фенерчето си по зеещите дупки в корозиралия метал.
Уплашена риба се стрелна оттам, беше голяма сребриста баракуда. След това увиснах над палубата и се снижих в отвора, който някога бе имал капак. Докато гледах записа, ясно си спомнях, че отначало не разбрах какво виждам. Покрит с неопрен гръб на мъж. Маркучите висяха надолу. Нямаше мехурчета. Когато го отместих, видях забитата в гърдите му стрела. След това под него фенерчето ми намери второто тяло. Двама мъртви гмуркачи на полицията в корпуса на товарния кораб. Заритах силно с крака и изскочих навън.
Стрелнах се към Бентън и почуках с ножа си по кислородната му бутилка. Клинк, клинк! Насочих фенерчето си към баржата и изведнъж се огледах. Спомних си, че долових лека вибрация, като от далечен електрически инструмент. Камерата бе уловила как ритам с плавниците си, докато се опитвам да се отдръпна и да се обърна. Тя беше там. Насочила харпуна към мен. Настана хаос. Камерата се разклати бясно, нещо удари кислородната ми бутилка и край мен се втурнаха мехурчета. Втора стрела. Въжето, за което бе вързана, бе изопнато и другият му край бе на повърхността, където бе закрепено за поплавък, носен от силния прибой и дърпащ пронизания ми крак. Мятах се лудо. Мехурчетата бяха безброй.
Това продължи няколко секунди и останах с впечатлението, че има и друг гмуркач, видях долната част от тялото и ръцете на още някой. Две бели райета около нечий крак, цип на гърдите с дълга лента на него, ръце с ръкавици от черен неопрен край лицето ми. Бентън. Трябваше да е бил Бентън, но в главата ми се появи откачената мисъл, че не помнех гмуркаческият му костюм да има бели райета. След това на екрана се виждаше само вода, после нищо. Шнорхелът ми бе паднал. Върнах записа и го пуснах отново, после пак, а разочарованието ми растеше. С нищо не ми помагаше. Всъщност беше по-лошо от безполезен. Беше изключително опасен. Кари сигурно бе видяла миникамерата в шнорхела ми. Знаела беше, че я снимам. Сигурна бях, че вече знае и че е неразпознаваема. Светлината бе слаба и аз я бях видяла през мехурчетата, които се вдигаха от регулатора ми. Виждах собствените си движения, как махам трескаво и опипвам дясната страна на устройството, контролиращо плаването ми, а след това замахвам с ножа към някого, бясно режа с него празната мътна вода.
— Моля те, кажи ми, че това не е целият запис. — Бутнах телефона обратно към Донахю и ми стана лошо.
— Съжалявам — каза Луси.
— Тогава откъде знаем, че е била тя? Не се вижда кой е. — Донахю бе толкова близо до мен, че раменете ни се докосваха. — Била си сигурна, че е тя, така ли?
— Да. Напълно сигурна. — Чувствах се ограбена от всякаква надежда. — Какво е това? — попитах Луси. — Какво по дяволите видях? Аз я порязах с ножа си. Порязах лицето й.
— Знам, че вярваш, че си го направила — каза тя. — Но ако съдим по записа, не изглежда така.
— И от кого взе този запис? — Не можех да прикрия обвинителния си тон.
— По-важното е кой го няма. — Поведението на Луси бе спокойно и овладяно. — И мога да се закълна, че ФБР го няма. Отначало се надявах да можем да им натрием носа с него, но това е невъзможно. Защото той само прави нещата да изглеждат хиляда пъти по-зле. Съжалявам, лельо Кей.
— Спомням си, че я порязах — настоях.
— Знам, че вярваш, че е станало така.
— Сигурна ли си, че по някакъв начин не го е изрязала от записа?
— Сигурна съм — каза Луси. — Няма да ти обяснявам откъде го знам.