— Не искам технически хипотетични обяснения. Това, че го няма на записа, не означава, че не се е случило. — Сега пък аз говорех заядливо. Говорех нелепици.
— Не се е случило. — Луси ме погледна в очите.
Вратата на къщичката се отвори и Джанет влезе вътре и тихо я затвори.
— Може ли? — попита тя Донахю. — Позволено ли ми е да се върна?
— Вероятно не е много разумно.
— Възпитано е да се попита. Но така или иначе оставам. — Тя седна на дивана и отново ме обзе същото чувство.
Джанет излъчваше спокойствие, което бе различно от обичайното й поведение. Все едно си бе наумила нещо и само привидно изпълняваше заедно с нас всички действия.
— Деси има нов талант — каза тя тихо и с усмивка. — Хвърля камъчета. Марино го учи как да ги кара да подскачат по водата.
— Ако ФБР докопа това, ще подкопае всичко, което си казала при разпитите пред тях и пред полицията. — Луси се бе приготвила да ми чете лекция. — Не виждаш ли? Защото това е най-важното, което искам да кажа, и истинската причина да ти го покажа.
— Луси е права — съгласи се Донахю. — Без значение как сме получили записа или кой пръв го е взел, това на него представлява проблем за теб, Кей. Нека пак го пуснем и да обърнем по-сериозно внимание на момента, в който си нападната. Кажи ми всичко, което си спомняш.
— Видях я да кърви във водата. — Сигурна бях, че съм я видяла. — Видях го, след като замахнах с ножа към нея.
— Видяла си собствената си кръв — отвърна Луси. — Когато си замахнала към нея, си разместила стрелата в бедрото си и си прокървила по-обилно.
— Не беше моята кръв. Знам какво видях.
— Ще ти покажа какво се е случило — каза тя. — Гледай много внимателно.
След внезапно движение край корпуса на кораба един силует се превърна в човек в камуфлажен неопрен с качулка в цветовете на подводен риф. Движеше се аеродинамично като октопод.
Това го помнех, но го нямаше на видеото. Кари Гретхен бе неразпознаваема на това, което гледах. Не бе възможно да се каже дали неясните очертания са на мъж или жена, нито какъв е неопренът. Луси натисна пауза и ме попита:
— Какво виждаш?
Взирах се дълго; докоснах екрана, за да увелича изображението, след това пак го направих малко, за да увелича слабата резолюция. Облегнах се на стола и затворих очи, търсех и най-малките подробности в това, което помнех или си мислех, че помня.
— Признавам, че качеството е ниско, защото е нямало достатъчно светлина. Толкова е тъмно, че няма цветове, само неясни нюанси на кафяво и черно. Признавам, че не мога да кажа кой е на записа и че този човек би могъл и да е мъж. — Вдигнах лице към тавана с все още затворени очи.
— Трой Росадо — каза Луси на Донахю. — Искам да го кажа, защото някой може да предположи, че вероятно той е човекът, когото е видяла леля Кей. На деветнайсет години, метър седемдесет и пет, шейсет и пет килограма. Изчезнал е с Кари, определено е бил във Флорида, определено е бил в района и вероятно е бил съучастник в убийството на собствения му баща, вероятно е бил на семейната яхта, когато това се е случило. След това с Кари са изчезнали.
— Не ме простреля той. Не беше Трой Росадо — заявих.
— Можеш ли да се закълнеш в това? — попита Донахю.
— Сигурна съм, че човекът, когото видях, не беше той.
— Срещала ли си го преди това? — попита Донахю.
— Не. Но съм виждала негови снимки и това няма значение, защото разпознах Кари. Но ми се ще споменът ми да е по-ясен. Образите в ума ми вече не са толкова категорични както в началото. Те са повлияни от това, което открих след това, и от травмата.
— Мислиш ли, че прострелването и последствията му са променили спомена ти за случилото се? — попита Джанет.
— Не знам. Никога преди не съм била прострелвана — отвърнах.
— Аз съм била — каза тя. — В самото начало на работата ми за Бюрото, нямаше и година, откакто бях завършила Академията. Една вечер влязох в магазин да си купя газирана напитка. Отворих вратата на хладилника и се чудех какво искам. Наведох се да взема диетична кола и тогава влезе мъж с оръжие и започна да ограбва магазина. Погрижих се за него, но бях ранена. Нищо сериозно. Само че по-късно, когато видях записите от охранителните камери, момчето на тях не изглеждаше като онова, което бях видяла.
— Намекваш, че травмата променя начина, по който възприемаш реалността — каза Донахю.