— Искам внимателно да разгледаш мига, в който я виждаш да насочва харпуна към теб. — Луси се пресегна към телефона. — Съжалявам, че не мога да го покажа на голям екран. Но ще видиш какво имам предвид. Много важна подробност, която не се забелязваше, преди да изчистя видеото.
На екрана се виждаше размазаният силует на Кари, когато я видях да излиза иззад потъналия кораб. Спомнях си, че ме погледна в очите, когато вдигна харпуна и стреля. Свистене. А след това тракане. Аз се обърнах и стрелата улучи кислородната ми бутилка. Луси погледна над рамото ми и посочи.
— Ето тук. Погледни добре харпуна. Виждаш ли това?
— Не знам. Просто прилича на харпун.
— Всъщност е релсотрон, и то дълъг, поне метър, и е за едър дивеч. — Тя докосна екрана с два пръста и увеличи изображението. — Но виж и нещо друго. Виж я как държи оръжието. Едва се забелязва, но съсредоточи се върху ръцете й, как ги дърпа към гърдите си. — Тя пусна няколко секунди от видеото, за да ни покаже. Беше тъмно и размазано, но разбирах какво цели.
— Ето. Има два гумени спусъка, но използва само единия — обясни Луси. — Така презарежда по-лесно и по-бързо. Но за такова голямо оръжие единият не е достатъчен, ако иска да постигне необходимата скорост, и можем да се обзаложим, че когато е застреляла двамата гмуркачи на полицията, е използвала и двата. Но не и с теб.
— Можела е да убие теб и Бентън — каза Донахю. — Била е бърза и въоръжена, а вие двамата — нито бързи, нито въоръжени. Но по някаква причина те е оставила жива. Възможно ли е, Кей, да си решила, че тя няма да те убие? Защото си я познала? И то след множеството й ужасни убийства? И въпреки това си сметнала, че няма нищо страшно да отидеш да се гмуркаш там?
— Просто си вършех работата. — Това бе единственият отговор, който имах, но осъзнавах, че не е честен. Не се боях тогава, а трябваше. И все още не се страхувах. Може би защото нямаше смисъл. Да се боиш от Кари Гретхен нямаше никаква полза. Може би се бях отказала от тази нормална човешка реакция преди много години и не бях наясно с това до този момент.
— Много дразнещо е, че фигурата, която посочваш, е неразпознаваема — каза Донахю. — Дори не мога да кажа дали е жена. Но който и да е този човек, той те е оставил жива.
— Не бих казала, че ме е оставила жива — отвърнах разгорещено.
— Но е така. — Луси спря видеото на пауза и ме погледна. — Независимо дали ти харесва, или не. Точно това се е случило. Кари не е искала ти и Бентън да умрете. Поне не в онзи момент, защото това не е част от дългосрочния й план.
— Внимавай, когато казваш подобни неща — сгълча я Донахю. — Трябва да избягваш да даваш вид, че можеш да предвидиш мислите на Кари Гретхен и да предскажеш поведението й.
— Е, мога — каза Луси. — Мога да мисля като нея и да предсказвам какво ще направи и мога да се закълна, че това, което е задвижила, каквото и да е то, тепърва започва. Това не е предположение. Всъщност сама ще видиш, защото то вече се случва дори докато си говорим.
— Мислиш ли, че Кари има нещо общо с това, че ФБР са в имота ти? — попита Донахю.
— Ти как мислиш? — Не беше въпрос и Луси пусна пак видеото и го върна малко.
Отново видяхме как човекът с качулката излиза иззад корпуса на баржата и Луси обясни, че за кислородната бутилка на Кари е било закачено устройство за придвижване на гмуркачи чрез оттласкване, малък пластмасов цилиндър, който трудно се виждаше. Той не се управляваше ръчно и даваше на Кари възможност да маневрира пъргаво и бързо под вода, докато се оправя с релсотрона и стрелите. Луси каза, че звукът, който бях чула, е бил тихата вибрация на този мотор и това го научавах за първи път. Досега си бях мислила, че съм чула нещо странно, но не си бях давала сметка какво е било и дали не съм си го въобразила.
Луси отбеляза, че воят на мотора е идвал от нещо като подводен скутер, каквито използвали морските тюлени от армията, и добави, че никой от нас не е бил равностоен на Кари Гретхен. Дори и двамата гмуркачи, които бе убила. Бентън също. Както и аз. Не сме били въоръжени. Не сме имали предимството на устройството за придвижване, което да ни изстреля на петдесет метра за минута. Не сме можели да я хванем. Не сме можели и да се измъкнем от нея.
Когато Марино се върна с Деси, вече минаваше пладне. Чух стъпките им по кея. След това влязоха.
— Искат да ти предам, че трябва да си отместиш вана — каза ми Марино. — Екипът с кучето и още някои са се опитали да си тръгнат, но ти си блокирала алеята. Чакат до портата и те предупреждавам, че са ядосани.