— Трябва да попиташ Бентън — каза тя. — Интересно дали ще можеш да се свържеш с него.
Щеше ми се да не се държи така и тя, разбира се, го знаеше, защото ме познаваше прекалено добре. Знаеше, че си мисля за него, чудя се какво ли прави, докато неговите работодатели ограбват личното пространство и собствеността на близките му. Докато ФБР дисектира хората, които той обича. Докато ние бяхме тук нещастни и всеки миг щеше да ни завали дъжд, а аз изпитвах болка, за която не ми се говореше. Точно в този момент му се сърдех. Чувствах се изоставена от него, вероятно и предадена. Чувствах, че може да му се разкрещя, ако му се обадя по телефона. Вятърът духаше силно и пращаше полени, прах и листа по асфалта.
— Да не плачеш? — Луси ме погледна.
— От боклуците из въздуха е — обясних, докато изтривах очите си с ръкав.
— Хайде де, обади му се — каза тя, но аз не отговорих. — Сериозно. Хайде. Може преди половин час да не си успяла да се свържеш с него, но сега се обзалагам, че ще стане.
— Ти пък откъде знаеш?
— Звънни му де. Обзалагам се на двайсет долара, че ще се свържеш.
Набрах мобилния на Бентън и той вдигна.
Не го поздравих. Просто му казах, че съм в имота на Луси. Че съм тук от час и половина и скоро ще се връщам в Кеймбридж.
— Знам къде си, Кей. — Мекият баритон на Бентън бе тих и дружелюбен, но усещах когато не е сам. — Наясно съм какво правиш. Добре ли си?
— Къде си?
— Кацнахме на „Ханском“. Бяхме принудени от времето. Условията се развалят изключително бързо и ти също не бива да си навън.
Значи беше в хеликоптера и Луси бе подозирала или бе знаела това по някаква причина. Това обясняваше тайнствения й коментар, че ще може да вдигне телефона си в този момент и не е могъл да го направи преди малко. Той беше с колегите си от ФБР, същите агенти, които следваха Марино и мен от къщата на Шанел Гилбърт в Кеймбридж.
— Да, знам за хеликоптера — казах и получих мълчание в отговор. — Можеш ли да дадеш обяснение? — попитах.
Той не каза нищо.
Когато се държеше така, нямаше смисъл да го притискам, защото нямаше да отговори по начин, който да ми помогне, не и по телефона, не и докато другите агенти можеха да го чуят. Това, към което обикновено прибягвах, бе да изричам твърдения. От време на време той реагираше на тях. Съсредоточих се. Трябваше да внимавам какво казваме и двамата, защото ни чуваха.
— Няма да ми кажеш какво се случва — опитах пак.
— Не.
— Не си сам.
— Не съм.
— Има ли интерес към моя случай от Кеймбридж от тази сутрин? Защото освен ако не съм видяла грешния хеликоптер, вие бяхте в района, когато и аз бях там. — Казах го и веднага усетих, че няма да ми отговори, и така и стана.
— Съжалявам. Връзката се губи — каза вместо това Бентън.
Вероятно не беше така. Но след това изрекох същата информация, този път като обобщено твърдение.
— Интересувате се от моя случай в Кеймбридж, къщата на Братъл стрийт. — Не споменах коя подозирахме, че е мъртвата, нито някакви други подробности.
— Съгласен съм, че е интересен.
— И аз не знам, че федералните власти се интересуват от него.
— Логично е да не знаеш — каза той с мил тон.
— Все още нямам отговори. Много въпроси, но още няма отговори — повторих.
— Разбирам. Например?
— Достатъчно е да кажа, че има много неща и че се притеснявам за конфиденциалността, Бентън. — Имах предвид, че нямам лично пространство. Той не ме накара да обясня по-подробно.
Въпреки това го направих, но със съответната уклончивост.
— Все още не съм направила аутопсия и трябва да направя втори оглед на мястото веднага щом приключа тук. Бях прекъсната.
— Разбирам.
Но нямаше как наистина да разбира и тогава пак ми хрумна същото. Дали той знаеше за записите „Покварено сърце“? Продължавах да се чудя дали Кари Гретхен ги е пратила и на някой друг, включително и на ФБР.
— Ще те видя ли довечера? — попитах.
— Ще ти се обадя по-късно — каза той и затвори, а аз огледах навъсеното небе, което сякаш искаше да ни накаже.
С Луси бяхме стигнали до отворената порта. Пред нея бяха паркирани два джипа с включени двигатели, а шофьорите им от ФБР чакаха нас. Познах единия от тях, бях говорила по-рано с него, но нито се усмихнах, нито кимнах. Той също ме изгледа злобно, по спортната му риза имаше петна от пот, гневното му лице лъщеше. Отключих вана си и се качих.