Вървяхме внимателно, без да говорим. Вятърът се усилваше и миризмата на дъжд вече беше толкова силна, че я вкусвах, докато си мислех за всичко, което трябваше да направя. Щях да занеса метаматериала в моята лаборатория. Поне щях да потвърдя от какво е направен. Но вече имаше проблеми. Не бях събрала уликата според собствените ми безмилостни протоколи. Моята ДНК вероятно беше върху метаматериала, а може би и тази на Луси. Ако не нещо друго, то един компетентен адвокат можеше да каже, че това, което току-що бях взела, е замърсено, защото с него не е боравено правилно. Съдебните заседатели нямаше да повярват на това доказателство, нито на мен.
Първите капки дъжд заудряха тревата. В далечината гръмотевичните облаци вече проблясваха, святкаха моравочерни като нещо, дало на късо, като нещо ранено. Помирисах озона и усетих рязкото падане на атмосферното налягане. Стресна ме нещо — отначало не разбрах какво е. През микрофоните на охранителната система в целия имот избухна музика. „Заведи ме на църква“ на Хоузиър зазвуча силно като въздушна атака в гората, край къщата, над водата.
Погледнах Луси. Тя се усмихваше, сякаш бяхме на безгрижна разходка. Телефонът й не беше у нея. Вече не контролираше нещата. Сигурно бе дело на Джанет. Ускорих крачка, докато музиката разтрисаше петдесетте акра земя насред резервата. Болката в крака ми се усили и се примирих, че ще се намокря до кости. Казах на Луси да тича напред, за да се спаси от потопа, но тя вървеше с моята скорост.
Остана с мен и само след секунди вселената сякаш избухна в гръмотевици, които звучаха като огнестрелно оръжие. Изливаше се проливен дъжд и духаше силен вятър. Температурата бе паднала поне с десет градуса. Навсякъде около нас се чуваше Хоузиър, сякаш бог се радваше на концерта за сметка на ФБР.
„Родени сме болни, чували сте ги да казват…“
— Не само за мен трябва да се тревожат — надвика Луси музиката, която отекваше в дъжда, в дърветата. — Не се ебавайте с нас! — извика към мрачното небе и аз си представих агентите на ФБР в къщата й, където Хоузиър сигурно звучеше оглушително.
„Роден съм болен, но ми харесва…“
След това в дървения величествен дом на Луси внезапно изгаснаха всички светлини. Не виждах нито една включена. Умната й къща бе компютризирана. Имаше безброй релета в стените. ФБР не контролираха аудиосистемата. Нито светлините. Правеше го Джанет. В това нямах никакво съмнение, а Луси се смееше под проливния дъжд и насред оглушителната музика, сякаш това бе най-забавният ден в живота й.
„Амин. Амин. Амин. Амин…“
— Кажи на Марино, че ще го чакам при вана. — Тръгнах към алеята, мократа ми блуза бе залепнала за гърба ми и ми беше студено. — Не можеш да останеш тук. По много причини. А Джанет и Деси абсолютно не могат. — Надвиквах изливащата се вода и Хоузиър, който практикуваше вярата си като куче в храма на лъжите. — Трябва да се преместите при нас за известно време — извиках на Луси. — И изобщо не ми възразявай!
28.
Дъждът удряше по металния покрив като луд барабанист. Ранният следобед притъмня. Сякаш светът свършваше.
Нервите ми бяха пред скъсване. Нещо се търкаляше и пързаляше в дъното на големия ми бял ван, докато карах. Нещо твърдо и метално. Придвижваше се на малко разстояние, удряше се в нещо, след това спираше и пак започваше да се търкаля в зависимост от това накъде завивах и дали забавях или увеличавах скоростта. Чувах го ясно през преградата, която отделяше кабината от каросерията, а нямаше такъв звук сутринта, когато паркирах пред портата на Луси. Беше се появил преди минути, докато правехме един много остър завой.
ТРАК ТРАК ТРАК.
— Трябва да видим какво е това, по дяволите — каза Марино няколко пъти, но нищо не можех да направя.
Нямаше къде да отбия по-рано, а вече бяхме на шосе 2 под проливен дъжд и в петъчен трафик. Видимостта бе отвратителна. Всички бяха включили фаровете, все едно беше вечер, и дори да исках да отбия, нямаше как. Само шосето и голяма кална дупка на един строеж от дясната ми страна и три колони с коли и камиони от лявата. Усещах как денят ми се изплъзва. Като че ли нямах контрол над нещата, включително и над времето си.
— Не мога да отбия — казах на Марино същото, което му бях казала още когато го предложи първия път.
— Прилича ми на търкалящо се арматурно желязо.