— Не е възможно.
— Може би инструмент. Отвертка или нещо друго, което може да се търкаля, да се блъска в нещо друго и после пак да се търкаля.
— Не виждам как — отвърнах и звукът изведнъж пак спря.
— Изнервя ме. — Той отвори малко прозореца си, за да пуши, да заглуши зловещото чувство и да си успокои опънатите нерви, а водата покапа вътре чак по таблото. Казах му, че нямам нищо против цигарата му, но не искам прозорецът да се запотява. Нагласих климатика и това донякъде помогна, но Марино се оплака — бил се изпотил и не искал да настине.
Аз също бях мокра, лепкава и мърлява. Кракът ужасно ме болеше. Чувствах се гадно заради Луси, гадно заради тайните, които пазех, и вътрешната ми дилема не стихваше. Дали трябваше да кажа на Марино за „Покварено сърце“? Наистина не знаех какво да правя. Насилих се да се съсредоточа върху новото си правило.
„Внимавай дори да си мислиш, че вече си нащрек.“
Това бе ново правило, което някога беше старо, но се бях отпуснала. Бях приспана от фалшиво усещане за сигурност и когато се връщах назад, виждах тенденция. Виждах я ясно и част от мен не искаше да прости, докато друга разбираше как е станало това. Никой не може да бъде бдителен всяка минута от всеки ден. Времето минава и някои неща стават по-трудни. Безмилостно дебнем за врагове, но онези от миналото са най-подмолни. Знаем прекалено много за тях. Започваме да ги пресъздаваме по свой образ и подобие и им приписваме черти и мотивация, каквито нямат. Създаваме връзки с тях. Заблуждаваме се и започваме да вярваме, че не искат да ни убият.
Една и съща мисъл продължаваше да ме мъчи. Ако не бях приела, че Кари Гретхен вече не е на тази планета, щях ли да спра да я търся? Тревожех се, че да. Пътят на най-малкото съпротивление е да пращаме кошмарните хора в архива, да ги замитаме толкова дълбоко в съзнанието си, че да спрем да мислим за тях. Не очакваме нищо от тях. Не се страхуваме от тях, не предчувстваме, не предсказваме, не се притесняваме. Бях изхвърлила Кари от ума си отдавна. Не го бях направила само защото бях убедена, че е умряла в катастрофата с хеликоптера. Не можех да понасям повече да живея с нея.
Тя от години нахлуваше в душата ми. Беше като сянка, хвърлена от нещо, което не можех да видя, необяснимо раздвижване на въздуха, звук, който не означава нищо. Живеех в непрестанно очакване, че телефонът ми ще звънне и ще получа следващата лоша новина. Чаках я да ме измъчва или да убие някой друг, да се събере с друг девиант и да тръгне на лов. Непрекъснато се оглеждах за нея — и когато бях с Луси, и когато не бях. След това спрях.
— Искаш ли? — Марино ми предложи цигарата си. — Изглеждаш напрегната. Ще ти се отрази добре.
— Не, благодаря.
— Чудя се дали музиката още свири и какво правят федералните за това, защото можем да се обзаложим, че не им е смешно. — Вдиша с пълни дробове дима и го издиша странично през устата си.
— Луси и Джанет не пуснаха силна музика и не угасиха светлините, защото искаха да развеселят някой друг освен себе си — отвърнах.
Езера и гори се простираха от двете ни страни: вече бяхме минали през Лексингтън.
— Сигурна ли си, че го направиха те?
— Е, не е бил Деси.
— Ще се изненадаш какво могат да правят хлапетата с компютрите. Не много отдавна едно хакна базата данни на ФБР. Май беше на четири или там някъде.
— Деси няма нищо общо с това, на което току-що станахме свидетели. Вероятно идеята е на Луси. Това е от този вид неща, които тя намира за забавни. — Докато го казвах, си мислех за линковете към видеата, които трябваше да повярвам, че са ми пратени от спешния номер на Луси.
Бях убедена, че Кари е проникнала в телефона на Луси. Нямаше как да знаем какво друго е отвлякла, развалила или присвоила — тя смяташе нашия живот за свой, смяташе, че е свободна да ни манипулира, да ни се подиграва, да ни нанася щети и да ни унищожава. Припомних си колко умела беше в причиняването на имплозии, вътрешни сривове, кавги и катастрофи. Ако можеше да ни накара да се самоунищожим, какво друго би й донесло повече удовлетворение? Опитваше се да ни накара да постъпваме по нейния сценарий — и така бе започнало всичко.
— Никога няма да преживея, че я наеха. — Марино говореше за Кари, без да съм му дала повод. — Като си помислиш, федералните създадоха Кари Гретхен като Франкенщайн — добави той и в известен смисъл беше прав.
В някои отношения тя бе зачената, отгледана и превърната в аморално чудовище от своето собствено правителство. След това бе решила да се обърне срещу това, което се бе погрижило за нея, да унищожи цялата справедливост и сигурност, които й бяха поверени. Беше готова по всяко време да застане на страната на всеки, който й е удобен, защото не изпитваше лоялност или любов към нищо друго и никой друг освен към себе си.