— Нали те чух как каза на хората си да отцепят къщата с жълта полицейска лента? — попитах Марино. — Защото единствената лента, която виждам, е ето там — посочих му фасадата на къщата. — Едно парче, вързано за парапетите, няма да спре хората да не влизат в къщата и в двора. Знаеш ли кой го е направил и защо ролката е ето там? Сякаш е бил прекъснат и е решил да отиде отстрани на сградата и е оставил ролката в лехата, преди да си тръгне. Оттук виждам, че много от растенията край вратите са били стъпкани и смачкани.
— Хайд или Лейпин сигурно са се върнали след като с теб тръгнахме към Луси.
— И после какво?
— Проклет да съм, ако знам. — Марино гледаше телефона си. — Написах съобщение на Хайд, когато тръгнахме насам, и той не ми е отговорил. Няма нищо и от Лейпин.
— Кога за последен път си се чул с някой от тях двамата?
— Говорих с Хайд, когато му се обадих за кухненския боклук, някъде преди три часа. Опитвам пак да се свържа с него. — Изсумтя, когато обаждането му бе прехвърлено на гласова поща. — По дяволите!
— Не са идвали и не си се чувал с тях. Трябва ли да сме притеснени?
— Не знам. Ако поискам издирване на който и да е от тях, може да ми излезе солено. Ако искаш да вкараш хората в беля и да те намразят, това е начинът да го направиш.
— Ами щатската полиция? — Пак се сетих за полицай Вогъл. — Възможно ли е те да са идвали тук? Може ли те да са изтеглили рейндж ровъра?
— Не, по дяволите.
— А ФБР?
— По-добре да не са идвали тук, без да ми кажат. И да не са пипали нищо.
— Но възможно ли е? Може ли федералните да са поели разследването и ние да не знаем? Явно изпитват интерес.
— Ако бе тяхно разследване, досега тук щеше да гъмжи от тях точно както при Луси. Нямаше да седим тук сам-самички. Вероятно нямаше да можем да минем по алеята, да не говорим да влезем в къщата.
— Обаче бяха тук с хеликоптера…
— С Бентън. — Марино не можа да се въздържи да ми го напомни безмилостно. — Той е летял точно над нас, докато сме били тук, и след това ни последва до дома на Луси. Кого всъщност са наблюдавали? Кого е наблюдавал той, как мислиш?
— Вероятно е добра идея да приемем, че са наблюдавали всички ни. — Изгасих двигателя. Североизточният вятър разклати вана, дъждът продължаваше да се излива по предното стъкло. — Да приемем, че федералните вярват, че Луси може да е замесена в случващото се и че аз съм в конфликт на интереси заради нея. Може би ти също. Може би всички сме в обхвата на радара им.
— С други думи, Луси е сериен убиец? Или и двете с Кари са и ние го знаем, но ги прикриваме? И Луси те е простреляла в крака и е отплувала с шнорхела ти? Или може би ти си се простреляла сама? Или пък го е направил Бентън? Или може би са виновни Моби Дик или риба, наречена Уанда? Какви са тези тъпизми и как, по дяволите, може да си омъжена за човек, който те шпионира и те третира като бегълка?
— Бентън не ме шпионира повече отколкото аз шпионирам него. И двамата си вършим работата. — Повече от това нямаше да му обяснявам. Взрях се във вековната къща под проливния дъжд.
Изглеждаше мъртва и изоставена и почувствах същото, както по-рано, когато бяхме тук. Трудно е за описване. Нещо като хлад в диафрагмата, който ме кара да дишам плитко и много тихо. Стомахът ми бе свит като юмрук. Устата ми бе суха. Пулсът ми бе скочил до небето.
Съмнявах се в себе си и не че не се бе случвало и преди, но напоследък като че ли го правех непрекъснато. Дали долавях истинската опасност? Или това бе само плод на въображението ми, тъй като бях травмирана? Но без значение какво мълчаливо анализирах или дискутирах наум, докато седях във вана, не можех да се отърва от безпокойството си. То ставаше все по-силно с всеки момент. Усещах зло присъствие. Струваше ми се, че ни наблюдават. Замислих се за пистолета в дамската си чанта, докато не спирах да се оглеждам, а Марино продължаваше да проверява последните си разговори.
Изпрати нещо и каза:
— Телефонът на Лейпин пак ме прати директно на гласова поща. — Той му остави съобщение да му се обади веднага и се обърна към мен. — Какво става, по дяволите? Да не са ги телепортирали извънземните?
— Ако са навън в това време, може да са си прибрали телефоните някъде, за да не ги измокрят. Или може би не ги чуват. Понякога в такива бури връзките прекъсват. — Гледах как вятърът люлее дърветата и обръща листата им. — Но трябва ли да се притесняваме, Марино? Не искам да ги вкарваме в беля, но още по-малко искам да им се е случило нещо.