— Разбрала ли е, че не трябва да докосва или да мести нищо, нито да се връща тук, докато ти не позволиш?
— Какъв е проблемът? Мислиш, че съм забравил как да си върша работата? — Той гледаше втренчено право напред. Дъждът шибаше предното стъкло.
— Знаеш, че не мисля така.
— Дадох ясно да се разбере, че не бива да докосва нищо, нито да стъпва тук, докато аз не й кажа. — Пак бе хванал телефона и пишеше бързо нещо.
— Това не означава, че е изпълнила указанията ти — отвърнах. — Може в къщата да е имало неща, които е искала да вземе или да скрие. Или пък може да се уплашила, че след като пристигне майката, вече няма да може да се влиза вътре. Хората правят най-различни неразумни и нелогични неща, когато има внезапна смърт. В повечето случаи нямат намерение да ни затрудняват. Нямат намерение да създават неприятности.
— Защо ми се струва, че ми четеш лекция?
— Струва ти се, защото си объркан и ядосан. Чувстваш се безсилен и това те прави гневен и нетърпелив. Разбираемо е.
— Не е разбираемо, защото не се чувствам така. И със сигурност не съм безсилен. Онзи ден във фитнеса вдигнах сто и петдесет от лежанка. Това не е точно безсилие.
— Разбира се, че не говоря за това. — Не реагирах на грубостта му и на глупавите му мачистки хвалби. — Нямам никакво съмнение колко си силен физически. Обаче не става въпрос колко можеш да вдигнеш. — Отворих вратата и плющенето на дъжда се усили.
30.
Излязох от вана и студеният дъжд удари лицето ми и намокри косата и дрехите ми. Вниманието ми бе насочено към цветната леха, към ролката яркожълта лента. Тръгнах нататък като притеглена от някаква сила. Вятърът духаше в стрехите и оттам се носеше някакъв зловещ и неземен свистящ вой.
Клекнах до дървените врати, боядисани в същото сиво-синьо като къщата с острия покрив. Край нея имаше стари тухлени постройки. Студеният дъжд плющеше по главата и гърба ми. Сякаш цели кофи вода се изливаха покрай мокрите ми черни боти, докато разглеждах счупените стъпкани цветя. Мнението ми не се бе променило. Някой бе започнал да отцепва периметъра, бе стигнал само до стълбището към входната врата и после бе спрял. По някаква причина този човек бе оставил ролката лента в цветната леха до вратата към мазето. Тя бе затворена, но не можех да преценя дали е заключена. Докато обмислях следващия си ход, вятърът зави в по-долна октава.
Не исках да бутам или докосвам вратата с обувките или голите си ръце, затова взех един откъртен от бурята клон и го пъхнах под стоманената дръжка. Опитах се да я вдигна. Вратата не помръдна. Извиках това на Марино, който се клатушкаше към мен през потопа.
— Има катинар — обясних му под падащия дъжд. — Някой може да е влязъл през тази врата в ниската част на къщата. Цветята са счупени, все едно някой е стъпвал върху тях. Когато по-рано беше в мазето, забеляза ли тази врата да е отваряна наскоро?
— Долу нямаше много неща и почти нищо не ми хвана окото. — Той се надвеси над мен с ръце на кръста. Водата се стичаше по обръснатата му глава, обувките му бяха подгизнали. — Ако Хайд е дошъл тук с летата, какво ли го е накарало да стъпче цветята?
— Изглежда, че някой го е накарал. Това мога да кажа. — Върнах се към задната част на вана. Локвите на ниската морава и на алеята вече достигаха десетина сантиметра дълбочина.
— Някой го е прекъснал? — Марино цопаше и пръскаше след мен. — И сега никой не може да намери нито него, нито полицейската му кола?
— Както вече предложих, може би е време да му пингнеш телефона. — Опитах задната двойна врата на вана. Беше заключена точно както си мислех. Извадих ключа. Пръстите ми бяха мокри и хлъзгави. Отворих, светлините автоматично се включиха и усетих свежия цитрусов аромат на дезинфектанта и белината, които използваме за почистване на транспортните си средства. Бях наредила да ги мием и дезинфектираме, докато не станат достатъчно чисти, че да ядем в тях, макар че не го мислех буквално. Огледах се за източника на мистериозното тракане. Не видях нищо, което би могло да го причинява. Металният под беше безупречно чист и блестеше като нова монета. Куфарчетата за работа на местопрестъпления и шкафовете бяха здраво затворени, точно както ги бях оставила. Противогазите, химическите набори и големите инструменти като гребла, лопати, брадва и резачки за метал бяха прикрепени на стените. Нищо не бе паднало, нито лаптопите, нито камерата и светлинното оборудване, нито дистанционните за множеството монитори в това, което смятах за мобилния си кабинет. Имах всичко необходимо тук, включително технологии за комуникация, които ми позволяваха да работя и далеч от КЦК, както правех точно сега.