Качих се бавно и тромаво във вана, като внимавах с крака. От мен се лееше вода и капеше по металния под. Претърсих задното отделение, откъдето изглеждаше, че идваше тракането, докато карах. Вниманието ми бе привлечено от вграденото работно място и въртящия се стол, фиксиран за пода. На бюрото имаше компютър и плоски монитори със сигурни полиуретанови покривала и протектори за екраните. От двете страни имаше водоустойчиви и неръждаеми шкафове.
Отворих този отдясно. Нищо необичайно, просто принтер върху изтегляща се платформа, а под него хартия. Спрях за миг, когато телефонът на Марино звънна. Беше диспечерката.
— Добре. Както си мислехме. Това е лошо. Не. Аз също. Все още чакам — каза й Марино. — Ако не чуя нищо скоро, ще ти се обадя. Благодаря.
Телефонът му беше във водоустойчив военен калъф, прикрепен на колана на мокрите му бермуди.
— Нямаме късмет — каза ми той. — Никакъв по-раншен радиотрафик от нито един екип, отзовал се тук, след като с теб тръгнахме сутринта. И нищо за рейндж ровъра. Ако не получим някаква представа какво се е случило с Лейпин и Хайд, ще пуснем съобщение в ефира.
— Тя се опитва да ги намери по радиото и нито един от тях не отговаря — обобщих аз — и намерих това, което търсех, в шкафа вляво от мен.
— Ако до няколко минути няма вест от тях, дърпаме спусъка.
— Може би ще поискаш да го дръпнеш веднага.
Полираната медна пръчка беше около метър дълга и с дебелината на молив. Лежеше върху купчина сини кърпи. В дъното на съзнанието ми се включи аларма. Забелязах твърдо жълтеникаво оперение от единия край и нещо като извити бръсначи от другия. Наведох се, за да видя по-добре, и долових отчетливата остра воня на разлагаща се плът. Отворих съседния шкаф и извадих кутия с ръкавици.
— Какво е това? — Марино гледаше отвън, дъждът го заливаше. — Какво намери?
— Момент. — Сложих си ръкавици и пластмасов щит на лицето. — Нещо, което със сигурност не би трябвало да е тук.
— Качвам се.
— Не. По-добре остани където си.
Разпечатах етикет за бялата пластмасова линийка, която щях да използвам за мащаб, и направих снимки, без да пипам и размествам нищо. След това бръкнах в шкафа и взех стрелата, която не приличаше на нищо, което бях виждала. Не беше измислена. Не можех да си представя как се е озовала тук. Какъв лък би могъл да изстреля стрела от мед, която тежи близо половин килограм? И дори да бе възможно, каква би била причината?
Вдигнах я с облечените си в ръкавици ръце и огледах червеникавокафявите петна по повреденото острие с три шипа и сложните гравюри по полираното й тяло. Завъртях я в пръстите си. Вонята идваше от оперението, което всъщност не бе от истински пера.
— Какво е това, по дяволите? — Марино пак се накани да се качи и аз пак му казах да не го прави.
— Задното отделение на вана току-що се превърна в местопрестъпление — казах му. — Поне ще се наложи да го третираме така.
— Какво местопрестъпление? — Изражението му беше свирепо.
— Още не знам — отвърнах, докато го гледах как осмисля видяното; едно нещо водеше до друго и се превръщаше от страшно в немислимо.
— Медноглавата змия — изрече той прякора, който медиите бяха подели, прякора на чудовището, което ние познавахме като Кари. — Медни куршуми. Сега и медна стрела.
Неспирното барабанене на дъжда по металния покрив беше много силно и трябваше почти да викам, за да му обясня, че върхът на стрелата е механичен. Разтваряше се при контакт, както става с куршумите с кухи върхове. Целта е да се нанесат катастрофални поражения, да се убива бързо, милостиво.
— Само че, както знаеш, ловните стрели са направени от изключително лека фиброкарбонова пластмаса — добавих. — Оперението служи за стабилизатор при полет и обикновено се прави от истински пера, понякога синтетични. Но не от такъв материал, какъвто и да е той.
Беше около два-три сантиметра, светложълто и твърдо като четка за зъби и като че ли беше лакирано. Намерих лупа и фенерче, за да разгледам по-добре това оперение, което можеше да се окаже от кожа. Не животинска, а човешка. Под светлината и под лупата видях прах, влакна и други боклуци, включително малки тъмни гранули.
Видях остатъци от лепило на местата, където трите тънки кожени стабилизиращи лентички бяха закачени в машинно направените отвори в медното тяло. Сетих се за мумифицирани човешки скалпове. Изпитвах силно подозрение какво точно е това. Покрих един плот със сини кърпи и сложих стрелата върху тях. Острият като бръснач връх се бе разгънал. Изцапаните в червено остриета бяха извити назад, сякаш стрелата бе проникнала в целта и после бе извадена със сила от нея. Кари бе ранила или убила някого. Нямаше как да съм сигурна в това. Но не се съмнявах, че е станало така, и не беше случайност, че нямах възможност да направя прост и бърз предварителен тест за хемоглобин. Медта беше непреодолим проблем и при Кари имаше много малко случайни неща.