Спомних си начина, по който ме гледаше при срещите ни в Куонтико — хладно и пресметливо. Без значение какво казвах за науката, медицината, правото или нещо друго, тя винаги се държеше все едно е по-добре информирана по темата. Усещах, че ме преценява, че търси нещо, което може да потвърди превъзходството й. Обичаше да се състезава. Беше завистлива и невероятно арогантна. Беше изключително начетена, когато решеше, можеше да е чаровна, бе една от най-интелигентните личности, които бях срещала. Познавах моделите й на поведение. Познавах ги толкова добре, колкото и тя моите.
Тя създаваше ситуации и след това саботираше всяко мое ответно усилие и медта бе част от плана. От видеото знаех, че тя вярва в лечебните, направо магически свойства на медта. Освен това бе наясно, че тя създава хаос на местопрестъпленията. Реактивът фенолфталеин плюс една-две капки водороден пероксид веднага оцветяват тампона в розово, без значение какво е веществото, което се изследва. В типичните предварителни тестове за кръв медта държи челно място в предизвикване на фалшиво позитивни резултати.
С други думи, задължително щях да получа потвърждение. Можеше и да е вярно. Можеше и да е подвеждащо. Такава бе уникалната дарба на Кари. Тя създаваше объркване, фалшиви надежди, погрешни поврати, привидни невъзможности. Много я биваше да обърква логиката на другите хора и да мами науката и процедурите. Наслаждаваше се да преобръща с главата надолу рутината и обучението ни. Струваше ми се, че е във вана заедно с мен. Знаех и без емпирично доказателство, че това, което си мисля, скоро ще бъде потвърдено. Нямаше смисъл да отричаме, че всички беди в този ден идват от един и същ източник.
Кари бе тук. Можеше и да беше до нас точно в този момент. Обясних това на Марино, докато той стърчеше стоически под пороя, защото нямаше къде другаде да отиде, освен ако не влезеше в кабината. Но той не искаше. Щял да почака. Усещах го как ме гледа, докато режех и сгъвах тежка бяла хартия. Той не можеше да бъде толкова сигурен като мен, защото не беше гледал записите и не знаеше за тях. Но можех да си представя мислите му. Запечатах пакета с червена лента, на която се подписах и сложих дата. Той се взираше мълчаливо в мен с приведена под проливния дъжд глава. Лошото му настроение беше по-черно и от облаците над нас.
— Сигурна ли си, че не е тук отпреди? — попита накрая. — Може би е от някой друг случай и е била някак си забравена. Или е шега? Нечия извратена шега.
— Не говориш сериозно.
— Сериозен съм като инфаркт.
— Не е от друг случай и не е шега. Поне не е нещо, което нормален човек би сметнал за шега. — Бръкнах в джоба на панталоните си за увития в найлонова ръкавица метаматериал, който бях намерила в имота на Луси.
— Хващам се за сламки, защото не искам да повярвам — каза той.
— И аз не искам да повярвам — съгласих се.
— Как е попаднало това нещо във вана, по дяволите?
— Не знам. Но е тук.
— И си мислиш, че е тя.
— А ти какво мислиш, Марино?
— Но как е влязла във вана ти? Да започнем с това. Едно по едно.
— Някой е сложил стрелата в шкафа вляво от бюрото. Такива са фактите. Не се е озовала там сама, нали? — Сложих етикет на найлонов плик за доказателства и написах на него времето и мястото на намиране на шестоъгълника от приличащ на кварц материал, който бях прибрала в пръста на ръкавицата.
— За какво става въпрос? За шибания Худини? — Марино беше гневен и груб, защото беше уплашен; очите му шареха навсякъде, дясната му ръка бе на кобура на кръста му, в който се намираше неговият глок 40-и калибър.
— Най-голямото ми притеснение е, че още някой може да е мъртъв. — Свалих ръкавиците и щита за лице, сложих пакетите в стоманения шкаф за доказателства, затворих вратата и го заключих с отпечатък от пръста си. — Ако петната и оперението са това, което си мисля, значи имаме още един проблем. Откъде е дошъл този биологичен материал? От кого или от какво е дошъл?