— Може ли да е от нея? — Имаше предвид Шанел Гилбърт.
— Не липсва нищо от скалпа й и косата й не е къса и боядисана в светлорусо. Ако това, което видях, е човешка кръв и човешка тъкан, значи не са от нея.
Бях сигурна в това. Казах му, че се чувствам като попаднала в капан. Бутнах две черни пластмасови кутии към него и те изстъргаха по стоманения под. Обясних му, че ще е трудно да докажа, че сама не съм поставила стрелата в шкафа.
— Аз бях свидетел как я намери. Знам, че не си я сложила ти. — Марино взе кутиите и ги остави на наводнената алея.
— Няма как да си сигурен в това. Все пак е в моя ван — повторих. Щеше да се наложи да му кажа за видеата, защото сега залозите се бяха променили.
Кари току-що бе заявила присъствието си. И това променяше всичко веднага и напълно.
— Но със сигурност не съм слагала тук медна стрела. Никога преди не съм я виждала. Кълна ти се — казах.
— Видях те да я снимаш и снимките имат дата и час, отпечатани на тях. Имаш доказателство, че вече е била във вана ти. Че си я намерила, защото е започнала да трака.
— Говори си каквото искаш. Независимо дали имам доказателство, или не, ми е заложен капан. Нарочно — повторих, докато той взимаше ключовете за вана от мен. — Луси се чувства като в капан, сега и аз — добавих и щеше да се наложи да му кажа истината, цялата истина. — Всички сме вкарани в капан и по-добре да мислим усилено и по друг начин за това, което правим. И да започнем веднага.
Той тръгна бавно около вана, а аз останах да чакам в задното отделение и се замислих как ли ще реагира на това, което щях да му призная. Щеше да каже, че е трябвало да му съобщя преди часове. Че не е трябвало да гледам видеата, освен ако и той не е гледал заедно с мен. Чувах го как проверява всички врати, отключва ги и после ги затваря с трясък под безмилостния дъжд.
Спорех със себе си, че няма значение как ще се почувства или реагира той, защото в светлината на случващото се щеше да е безотговорно да не му кажа. Чаках го да се върне при отворената задна врата. Когато дойде, каза, че всяко отделение е заключено и няма следи от проникване с взлом. А аз казах:
— Марино, искам да ме слушаш внимателно. Това, което се каня да ти кажа, няма да ти хареса.
— Какво? — Той се изнервяше все повече и ако това беше грешка, нямаше връщане назад.
Наистина не знаех какво друго да направя. Бяхме в капан, Кари ни бе хванала в него и искаше да си останем в него. Обичайните ни навици, протоколи и процедури за справяне и с най-малките задачи бяха преобърнати с хастара навън, с главата надолу. Бяхме разбити и всмукани в друго измерение. Беше го правила и преди. Правеше го отново. Спомних си какво казваше моят шеф генерал Джон Бригс, началникът на военните съдебни лекари: когато намерят нещо, което действа, терористите продължават да го използват. Предвидимо е.
Кари Гретхен беше терористка. Правеше това, което знаеше, че действа. Създаваше хаос и объркване. За да изгубим посока и вярна преценка. За да се нараним един друг.
„Мисли!“
— Ще се наложи да мислим в движение — казах на Марино.
— Не разбирам за какво говориш, по дяволите!
„Помисли какво тя би предвидила, че ще направиш точно сега.“
— Обичайният начин, по който правим нещата, не е задължително адекватен и приложим и ще трябва да сме гъвкави и изключително внимателни, защото започваме отначало, все едно трябва да измислим отново колелото. Защото в известен смисъл правим точно това. Тя познава нашия наръчник, Марино. Познава готварската ни книга. Знае всеки правилник, който някога сме прочели за всичко, което правим. Трябва да сме отворени към промяна и да внимаваме за всяко предположение, което тя би могла да направи на основата на това, че ни познава толкова добре.
„Тя предполага, че няма да кажеш на никого.“
— Не смятах да ти казвам, но си промених решението, защото предполагам, че тя очаква да го запазя в тайна. Днес ми бяха изпратени три видеа. — Говорех високо, бавно и спокойно, за да прикрия бурята вътре в себе си. — Записи, направени от Кари с камера за наблюдение, както личеше по всичко. Очевидно са снимани тайно в стаята на Луси в общежитието в Куонтико през 1997 година.
— Кари ти е пратила видеа отпреди седемнайсет години? — Марино ме гледаше невярващо. — Сигурна ли си, че не са фалшиви?
— Не бяха.
— Какво имаш предвид с това „не бяха“?