— Знаем какво си намислил, Бърд — беше го подразнил един приятел. — Винаги когато някой симпатичен разведен мъж си купи къща в този квартал, то е само по една причина. Да му е по-лесно да сваля красивите секретарки на конгресмените.
— Не, аз ще свалям самите красиви конгресменки, за които работят те — беше отвърнал той и сега шегата му звучеше странно след обаждането на сенатор Дъглас и собствения му отговор.
За негово изумление пред вратата имаше свободно място. Дейвид паркира, изтича по стълбите и извади ключовете си. Клетъчният му телефон иззвъня. Той отвори вратата към разкошната дневна с орехова ламперия и включи апарата.
— Ало?
— Е, забрави за вечерята в „Уилърд“, приятелю. Това, за което си говорихме преди няколко часа, се случва в момента. Вдигнали са всички по тревога.
Този път той веднага разпозна гласа на Блейлок.
— За троянския кон ли говориш, Джон?
— Добре заобикаляш секретните теми, въпреки че знаеш, че не е позволено. Слушай, нещо се е случило и в Лангли и Пентагона всички са полудели. Можеш ли да се върнеш в службата? Мисля, че ще бъде много полезно за обучението ти.
— Сега е следобедният пик, Джон. Ще ми отнеме поне час дори да карам като луд — и по-дълго, ако реша да спазя някоя точка от правилника за движение.
— Знаех си, че ще го кажеш — отвърна Джон, — това беше план „Б“.
— Искам ли да знам за план „А“?
— Страх ли те е от хеликоптери?
— Разбира се, че не. Аз съм пилот все пак.
— Да, но си карал самолет, а не вертолет. Вие по правило сте подозрителни към хеликоптерите и земните пчели, при това със сериозни основания. Според план „А“ незабавно трябва да отидеш на летище „Рейгън Нашънъл“, където един граждански хеликоптер, модел „Бел Джет рейнджър“, оборудван с професионален пилот, ще пренесе офицерското ти тяло тук.
— Разбрано. Тръгвам натам.
— Върррха, както казват децата в днешно време, след като мозъчетата им са били стрити на прах от вражески сили като „Светът на Уейн“ и MTV.
Дейвид откри, че е затворил очи и клати глава.
— Джон, за какво говориш, по дяволите?
— За упадъка на американската култура и език и тривиалността на телевизионния изказ, но това може да почака. Ще се опитаме да не започнем Третата световна война без теб.
„Меридиън“ 6, в полет
21:45 ч
Джени Бретсън не беше сигурна кога чашата ще прелее, но след емоционалната реч на Брайън Логан по уредбата тя откри, че й е невъзможно да седи повече и да се примирява с празнината, която беше създала с бягството си Джуди Джаксън. Преди това състоянието на екипажа и тоталната им безпомощност да се справят с пътниците просто я бяха отвращавали. Сега беше разтревожена.
Джуди отиде в празното кухненско помещение и включи един от интеркомите, за да се обади на Джуди Джаксън в пилотската кабина.
— Какво си мислиш, че правиш там горе, Джуди? — попита. — Къде в инструкциите се казва, че старшата стюардеса трябва да се крие в пилотската кабина?
— Нямам избор — отвърна Джуди, като й докладва за задачата си с брадвата, която я беше освободила от останалите й професионални задължения.
— Тогава и аз нямам избор — отвърна Джени. — Аз съм следващата по старшинство и поемам контрол върху този екипаж. Стой си горе и изгний, не ми пука.
— Върви по дяволите, Бретсън.
Джени затръшна слушалката и се обърна, за да види Синди Симънс, която я гледаше с широко отворени очи.
— Къде са другите момичета? — попита Джени.
Синди вдигна ръце.
— Крият се, общо взето.
— Това беше дотук. Аз поемам нещата. Имаш ли възражения?
Синди завъртя очи.
— Ти какво, шегуваш ли се? Знаеш ли какво облекчение е някой да ни каже какво да правим и да помогне?
— Доведи Ел и останалите, за да поговорим. И да проверят колко храна и напитки имаме в склада, преди да дойдат. Окей?
— Окей!
Синди се изстреля към дъното на салона, докато Джени проверяваше количките и рафтовете и се опитваше да прецени какво им беше останало. Много по-лесно е да се бунтуваш, когато си гладен, жаден, уплашен и обиден, каквито бяха повечето пътници на „Меридиън“, помисли си тя. Ужасният полет от Чикаго със сигурност не беше изключение, но това… това вече излизаше извън всякакви рамки. Един пилот бе загинал, един пътник беше ранен. Тя вече не мислеше за отговорността пред закона. Тук имаше хора, които се опитваха да накарат останалите да постъпят глупаво с командира, който наистина беше изложил живота им на опасност.