Джени надзърна зад завесата и се опита да прецени състоянието на пътниците. Не чу как Робърт Макнотън се доближава, докато той не я докосна по рамото. Тя подскочи.
— О! Извинете.
— Запознахме се по-рано, мис Бретсън, но все още не съм сигурен дали сте част от този екипаж.
— Да. — Тя му разказа за сблъсъка си със старшата стюардеса и оттеглянето й в пилотската кабина. — Аз поех командването на стюардесите.
— Добре. Бих казал, че имаме извънреден случай.
— Мистър Макнотън, трябва да ви задам един много директен въпрос, тъй като вие… също разговаряхте с доктор Логан.
— Разбира се.
— Какво мислите за него?
Робърт Макнотън изучаваше лицето й в продължение на няколко секунди, докато формулира отговора си:
— Много добре. Две неща. Доктор Логан поначало мрази тази авиокомпания, доколкото разбирам, със сериозни основания, и се качи на борда много ядосан.
Джени кимна.
— Чух за съпругата и детето му.
— Следователно — продължи Робърт — от него може да се очаква да преувеличава всички неприятности.
— И аз така си помислих — каза тя.
— Но… също така е ясно, че нашият странен командир наистина е изоставил втория си пилот, очевидно съзнателно. И е много ясно, че се намираме в тежка и опасна ситуация, а докторът вероятно е прав и имаме работа или с изключително некомпетентен пилот, или със самоубиец. И в двата случая не можем да си позволим да не правим нищо и да чакаме следващите му действия.
Джени поклати глава.
— Не вярвам в теорията за самоубиеца.
— Логан има основания — добави Робърт. — Просто трябва да намерим квалифициран пилот, който да го наблюдава. Струва ми се удачно решение, не мислите ли?
Джени се поколеба и кимна.
— В разумни граници.
— Разбира се.
— Но… не можем да притиснем командира и да рискуваме той да направи нещо необмислено в отговор — каза тя.
— Като например да кацне по средата на престрелка в гражданска война?
Робърт остави думите си да висят във въздуха, като гледаше как Джени преглъща и поглежда встрани.
— Разбрах довода ви.
— Трябва да ви кажа, че с изключение на вас и една-две стюардеси това е най-ужасният екипаж, с който съм имал нещастието да летя. Особено мис Джаксън. Надявам се, че не ви обиждам.
— Не — отвърна тя. — И сте прав за обслужването и решенията на командира.
— Още нещо. Ако добрият доктор се върне с празни ръце, остава фактът, че самият аз съм пилот, въпреки че нямам квалификация за нещо толкова голямо.
— Кой е най-големият самолет, който можете да управлявате?
Тя забеляза кратка усмивка, преди той да отговори:
— Боинг седем-три-седем.
Радиоуредбата меко иззвъня два пъти и Джени се обърна да погледне светлината. В същото време някой извика. Тя разтвори завесите и видя дребен плешив мъж, който сочеше към един от прозорците. Зад него беше Брайън Логан.
— Виждате ли? Завиваме — извика мъжът.
Джени пристъпи към тях, докато няколко други пътници се залепиха за прозорците и се помъчиха да видят онова, което беше привлякло вниманието им.
— Къде? — попита Брайън Логан.
— Ето там. Виждате ли това съзвездие с форма на латинско W? Вижте как се движи наляво. Завиваме много бавно, но той вече е сменил курса с повече от деветдесет градуса. Касиопея беше точно над лявото крило, когато започна.
Брайън кимна, обърна се с пепеляво лице и видя Джени на пътя си.
— Отместете се, моля — каза той.
— Какъв е проблемът, докторе? — попита тя, без да помръдне.
Брайън я изгледа въпросително в продължение на няколко мига, преди да отговори:
— Той променя курса. Трябва да летим на юг.
Тя си пое дълбоко въздух и погледна през рамо към Робърт Макнотън, който мълчаливо наблюдаваше сцената, после отново се обърна към Брайън.
— Какво смятате да правите?
— Ще се обадя на копелето и ще го питам какви ги върши — отвърна Брайън, като внимателно я отмести встрани и се запъти към същия интерком, който беше използвал преди.
Джени не се опита да го спре.
Той набра кода на пилотската кабина.
Фил Найт вдигна слушалката и изръмжа:
— Какво?
— Какво правиш, по дяволите? — каза рязко Брайън.
— Трябва… да заобиколя една гръмотевична буря.