Добре. Вижте… аз съм толкова отвратена, колкото и вие, и също толкова уплашена. Не разбирам какво се случи днес, не и по-добре от вас. Но ви моля да ми повярвате, когато твърдя, че вашите стюардеси не са виновни. Ние не сме ваши врагове. С изключение на Джуди Джаксън, разбира се. В действителност вашите стюардеси получиха нареждане от нея да не ви сервират вода, кафе и храна, освен ако тя не разреши, и бяха заплашени с уволнение, ако не се подчинят. Сега аз отговарям за пътниците и ние ще направим всичко възможно за вашия комфорт, като ви сервираме всички напитки, с които разполагаме, и всички закуски, които успеем да открием. И ще се опитаме да си възвърнем контрола върху този командир.
Вярно е, че никой от нас не разбира какво се случи с Гарт Абът, втория пилот, или причината, поради която бе оставен на пистата. Не разбираме действията на командира по време на този полет. Но аз имам една голяма, голяма молба към вас. Знам, че някои открито обсъждат възможността да проникнат в пилотската кабина. Моля ви… независимо колко сте ядосани… дори не си помисляйте да разбивате тази врата. Всички искаме да живеем, а схватката с единствения пилот на самолет във въздуха може да е фатална за всички ни, дори ако не споменаваме факта, че командирът все още по закон контролира този самолет и всеки опит за проникване в кабината би бил престъпление.
Имам и друга голяма молба. Моля ви, опитайте се да останете по местата си със закопчани предпазни колани. В замяна ви обещавам, че стюардесите няма да ви лъжат за нищо и ще направим каквото е по силите ни да се чувствате удобно, докато слезем от този самолет.
— Разбираме, че ни съчувстваш, Джени — извика един мъжки глас от дъното на салона. — Но на наша страна ли си?
Джени отново вдигна микрофона и се поколеба, преди да отговори, като обмисляше последствията от различните възможни отговори. Реши, че в крайна сметка е по-добре да се опита да бъде техен съюзник, за да ги успокои. Беше най-добрата възможност да въведе някакъв ред.
Поведението на командира не съответства на принципите на авиокомпанията ни. Така че да, с вас съм. Но сега трябва да бъдем много внимателни в действията си, защото ситуацията е много опасна. И все пак да, моят екипаж и аз сме на ваша страна.
Мъжът, който беше извикал, се изправи и започна бавно да ръкопляска, докато постепенно и други се присъединиха към него. В крайна сметка повечето от пътниците бяха на крака и аплодираха.
Джени им кимна, докато оставяше микрофона. С радост видя как почти всички седнаха на местата си и посегнаха към предпазните колани. Зачуди се дали командирът слуша от пилотската кабина. Фактът, че вече беше решила да се съюзи с пътниците и така да ги контролира заедно с останалите стюардеси, може би щеше да спаси кариерата й от неизбежния гняв на „Меридиън“. Но все пак бе поела голям риск. Не че имаше друг избор. Досега никой освен Брайън Логан не беше предвождал пътниците.
Джени видя как мъжът с напълно плешивата глава се навежда и гледа през прозореца. Той махна на Логан и докторът бързо се приближи, подминавайки няколко редици седалки.
— Обърнал е на север — обясни мъжът. — Сега кара на около десет градуса вляво от географския север.
— С други думи, обратно към Лондон — каза Брайън.
Мъжът кимна, после поклати глава и се огледа към останалите.
— Но може и да е всяко място по пътя. Може да ни закара по средата на Сахара. Всъщност може и да е Либия.
Логан се обърна и улови погледа на Джени, като посочи към прозореца и поклати глава. Тя видя, че устните му са гневно стиснати, и бързо му направи знак да дойде при нея.
Той се поколеба и се огледа, преди да се подчини.
— Влез тук — каза тя и посочи към завесите, които закриваха кухненското помещение от погледа на останалите.
— Защо? — попита Брайън с очевидно подозрение.
— Защото и двамата се опитваме да овладеем тази ситуация — отвърна тя, сякаш съвместните им действия бяха цел, която се бяха съгласили да следват.
После се обърна, без да чака отговор, разтвори завесите и отиде в дъното на кухненското помещение.
Логан я последва.
— Кучият син отново е променил курса, Джени — каза той. — Сега лети на север.
— Мислиш ли — отвърна тя, — че може би се опитва да се върне в Лондон?
Брайън Логан дишаше тежко, а дясната му ръка безсилно замахна във въздуха, докато се оглеждаше, преди отново да срещне погледа й.
— Не знам къде отива, но знам, че не можем да му вярваме и за миг.