— Опасявам се, че става въпрос за мен — каза той. — И ако се съди по хората, които припадат навсякъде около нас, бих казал, че не разполагаме с много време.
Брайън погледна Макнотън, който отново си пое дълбоко кислород от бутилката и я подаде на Джени.
— Височината в салона сигурно е вече над 6000 метра. Тя казва, че над 8400 метра с нас е свършено.
— Вярно е — потвърди Робърт. — Да тръгваме.
Брайън бързо погледна към Джени.
— Имаш ли ключ от пилотската кабина?
Тя поклати глава.
— Вече не. След Световния търговски център се свърши с ключовете. Трябва той да те пусне и отпечатъкът от ръката ти трябва да бъде разпознат от… едно нещо там горе.
— Тогава ще я разбием, независимо колко време ще ни отнеме. Веднага щом се уверим, че няма пистолет. — Брайън кимна към Макнотън. — Влизаш ти, сядаш в дясното кресло и оправяш нещата, докато ние извлечем този задник от лявото.
— Склонен съм да се съглася — отвърна Робърт.
— Това е лудост! — възкликна Джени, като местеше поглед от единия към другия. — Представете си, че изключи автопилота, когато влезете? Какво ще правите тогава?
— В такъв случай — каза Робърт Макнотън — ще имам само няколко секунди на разположение.
— Ние и сега имаме броени секунди — каза Брайън. — Всички други да останат тук.
Той се обърна и бързо пое към стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж. Робърт Макнотън го следваше, а Джени се стараеше да не изостава. Двама от останалите мъже тръгнаха след тях, но забавиха ход; единият седна на най-долното стъпало, за да си поеме дъх, а другият просто се люшна напред и падна в безсъзнание на пода. Брайън достигна най-горното стъпало и се обърна, като с изумление видя Робърт Макнотън спрял по средата на пътя.
— Кислородът! — извика Брайън, като направи знак на по-възрастния мъж да си сложи маската и да включи бутилката. — Сложи си маската!
Макнотън изглеждаше все по-объркан, а дясната му ръка безцелно местеше маската напред-назад пред лицето му.
Джени се приближи зад гърба му.
— Аз… ще го направя — каза тя и дръпна уреда от ръката му.
Включи регулатора и дълбоко си пое въздух няколко пъти, преди да постави маската на лицето му. Брайън видя как Макнотън бавно се съвзема и протяга ръка към Джени, за да я издърпа нагоре. Сърцето му заби учестено, когато осъзна, че почти нямаха време. Той достигна вратата на пилотската кабина и силно замахна със стоманената кислородна бутилка, за да я стовари върху дръжката на вратата. Тя не помръдна, но той чу стреснати гласове отвътре и се наведе встрани, като почти очакваше куршумите да разкъсат металната повърхност.
Нищо.
Той отново блъсна дръжката с бутилката. Никакъв ефект. Въпреки усилията му нямаше дори вдлъбнатина.
Големият самолет внезапно подскочи и се завъртя наляво, а движението хвърли Брайън в противоположната посока. Той се блъсна във вратата на тоалетната и падна на пода. Погледна назад навреме, за да види как Джени се хвана за нещо. Завъртането продължаваше и боингът се накланяше все по-наляво.
Робърт беше изгубил опора още преди да достигне малкия коридор, който водеше към пилотската кабина. Брайън видя като в забавен кадър как размахва ръце във въздуха и се накланя наляво, преди да се блъсне с глава в стената. Кислородната бутилка се изтърколи встрани, а маската се откачи от лицето му.
Джени се плъзна към Макнотън, напипа кислородната маска и си я сложи.
Отвъд прозорците на боинга нямаше нищо освен мрак, но на Брайън му се стори, че се обръщат надолу с главата. Въпреки това Джени и Робърт Макнотън останаха на пода, докато въртенето продължаваше. Тя се опита да го събуди, като го разтърсваше, но без резултат. После обърна към Брайън, като клатеше глава. Махна маската от лицето си, за да извика:
— Припадна! Няма кой да пилотира!
Радиоуредбата се включи и гласът на командира отекна в помещението.
Добре… по дяволите… който и да блъска по вратата на пилотската кабина, разберете, че ще правя толкова резки маневри, колкото е необходимо, за да не ви позволя да влезете… а ако отново трябва да обърна самолета, той може да се разцепи… и всички ще умрем. Никой няма да влезе в тази кабина, затова се отдръпнете! Разбрахте ли ме? Вече прекалихте! Логан, това се отнася до теб и всички, които са навън.
Брайън усети, че заспива, което не беше логично. Беше си сложил маската и дишаше чист кислород, но умът му беше замъглен, а и Джени не се справяше по-добре на пет метра от него. Той отново замахна с бутилката към вратата въпреки предупреждението, но бутилката беше станала ненормално тежка и той случайно погледна към малкия циферблат, като с почти хладно любопитство се почуди защо стрелката вече е на червено.