— Точно така.
— И ти очакваш от мен да подпиша разрешение, така ли?
— Не, сър. Не съм казвал това. Предполагам, че просто се чудя дали трябва наистина да внимаваме Муамар да не си помисли подобно нещо, или просто да го оставим да тълкува нашите комуникации с по-ниска степен на секретност както иска.
Президентът погледна Бил Сандерсън през почти напълно прозрачната видео стена и Сандерсън отвърна с леко вдигната дясна вежда — стар жест на неодобрение, който президентът познаваше добре.
— Много добре, Джеф — отвърна президентът и отново погледна човека от Лангли. — Няма да подпиша разрешение ЦРУ съзнателно да създаде погрешно впечатление в либийското правителство, че този самолет на „Меридиън“ лети към Триполи със смъртоносни намерения, и не одобрявам опитите либийците да бъдат примамвани извън собственото си въздушно пространство. Въпреки това, ако те глупаво изтълкуват погрешно някое… частно съобщение, което изпращаме на трета страна, грешката ще бъде изцяло за тяхна сметка.
— Да, сър.
— Бил, ти каза, че Седми флот е готов, нали?
— Да, сър, така е.
— Колко остава, преди самолетът да стигне Средиземно море?
— По-малко от деветдесет минути, господин президент.
— Добре. Ще възстановим тази конференция след деветдесет минути, когато ще трябва да вземем някои важни решения. Щом нашите пилоти са в състояние да прехванат полета на север от въздушното пространство на Либия, искам да знам какво виждат. Но бъдете сигурни, че са готови за стрелба. След като разрешим този проблем, ще обърнем внимание на нашите хора в Нигерия.
39
„Меридиън“ 6, в полет
23:15 ч
Джени Бретсън остана седнала до Брайън Логан в малката ниша зад вратата на пилотската кабина привидно цяла вечност, като вдишваше остатъка от кислорода в бутилката си. Брайън правеше същото, а и двамата прочистваха ушите си успоредно с възстановяването на налягането в салона. Когато стана очевидно, че бутилките не им трябват повече, Джени посочи на Брайън къде беше паднал Робърт Макнотън, сложи маската на лицето му и пусна кислород под налягане. Той се размърда.
— Какво… искам да кажа, къде… — попита англичанинът, като ги огледа подред.
— За момента положението е овладяно — каза му Брайън, като набързо описа какво се беше случило.
— Боже господи! — възкликна Робърт, като търкаше челото си. — Всички събудиха ли се?
— Сега ще проверя — отвърна Джени, като се изправи и пое надолу, за да сложи допълнителните кислородни маски на заспалите пътници.
Брайън помогна на Робърт да стане.
— Това съвсем определено беше последната капка, която преля чашата — заяви Робърт Макнотън.
Те слязоха по стълбичката. Брайън с облекчение видя, че всички пътници в първа класа бяха на крака, движеха се и търкаха очи.
— Всички добре ли са? — попита той.
Те закимаха и го засипаха с въпроси, на които той бързо отговори.
— Направил го е нарочно? — попита един от тях с невярващо изражение.
Брайън кимна, после бързо влезе в тоалетната между икономическа и бизнес класа.
В големия салон пътниците, които вече бяха с поставени маски, започнаха бавно да отварят очи и да се свестяват. Останалите все още бяха в безсъзнание, застинали в необичайни пози. Започнаха да се събуждат бавно, мнозина усещаха болка в ушите си от промяната на налягането, а всички бяха разтревожени от факта, че командирът се беше опитал да им причини нещо лошо.
Дан Браун беше припаднал до втората врата отляво, а съпругата му бе изгубила съзнание в седалката си. Джени мина и й постави маската. Струята кислород събуди Линда и тя хукна по пътеката да търси съпруга си. В главата й се въртяха кошмари, спомени за стрелба, викове и нещо ужасно, което се беше случило. Усещаше вкуса на паниката в устата си. Най-сетне го откри заспал на пода.
До седалката на стюардесата имаше отворено отделение за кислородни маски и тя грабна една от тях, за да я долепи до лицето му. С огромно облекчение напипа пулса му. Започна да масажира ръцете му. Той бавно се свестяваше.
— Скъпи? Добре ли си?
Очите му бяха отворени, а погледът мътен. Съзнанието му бавно започваше да работи отново и след минута можеше да седи сам.
— Какво стана?
— Не знам.