— Говори с тях, Джеймс, но се придържай към основните факти — посъветва го вицепрезидентът на отдела за връзки с медиите, когато Хейвърстън успя да се свърже с централния офис.
— Нали разбирате, че Полет шест е закъснял доста при излитането от „Хийтроу“?
— Да, но както ти казвам, просто им дай фактите.
Джеймс остави слушалката с отвращение. Дългогодишният му опит го беше научил да не вярва на подобни общи инструкции. Ако се придържаше към фактите и създадеше някакви неприятности с медиите, докладът на вицепрезидента със сигурност щеше да гласи: „Казах му да не им съобщава това!“. И тогава Джеймс щеше да бъде уволнен. Препатилите мениджъри в „Меридиън“ знаеха от горчив опит, че винаги е по-добре да развият избирателна амнезия в такива моменти, макар че отбягването на медиите беше антипродуктивно в дългосрочна перспектива.
Той зашляпа към кухнята и си наля набързо приготвена чаша кафе, като разсеяно разбърка в нея прекалено много сметана. Трескаво обмисляше какво е станало и какво можеше да каже. Лондонското закъснение се дължеше на затруднение с двигателя, което ги забави на пистата почти с три часа, но нямаше съобщение по радиостанцията от екипажа за някакъв проблем с пътниците. След излитането би трябвало Денвър да отговаря на всички въпроси. Той знаеше, че е имало заплаха за връщане в Лондон, разбира се. А преди да напусне кабинета си в терминала, дочу и слух за някакво тревожно отклонение към африканско летище. Но официално не знаеше нищо.
Перспективата да се изправи пред новинарските камери не го плашеше, защото през годините се беше справял с последиците от няколко инцидента. Притеснителен беше, призна си той, само яркият спомен за красивото лице на Джени Бретсън, което излъчваше изтощение и отвращение. Тя се готвеше да поеме още един дълъг полет до Кейптаун. А и фактът, че Джуди Джаксън е на борда на самолета, същата „старша стюардеса“, която според доклада на командира сега се криеше в пилотската кабина.
Джеймс въздъхна и погледна часовника си. Имаше трийсет минути до мига, в който щяха да го очакват новинарските екипи. Почуди се дали Джени е добре. Тя беше добра служителка, внимателна и дружелюбна, и в същото време бе твърда и решителна. Но пътнически бунт? Старите му чувства към нея караха стомахът му да се свива. Или може би балонът най-сетне се беше спукал, както биха казали американските му приятели. Може би арогантното отношение на „Меридиън“ най-накрая беше принудило пътниците да стигнат твърде далеч. Той усети неприятно свиване в стомаха си, тъмно и потискащо предчувствие, че това няма да свърши добре.
В съобщението от командира се споменаваше пътник на име Логан, който бил нападнал втория пилот. Отначало името не му се стори познато, но после си спомни малката бележка, която бе оставил на бюрото си.
„Моля те, господи, нека името да е различно!“ — помисли си Джеймс.
Довърши кафето си и забърза към колата. Излезе на пустата нощна улица и пое по познатия маршрут към „Хийтроу“. Името принадлежеше на ядосан мъж, лицето на когото сякаш още виждаше. Беше твърде лесно да си припомни причината за яростта му и студената бележка в компютърния списък на „Меридиън“, която споменаваше смъртта на съпругата и нероденото му дете. Това беше същият пътник, който бе вдигнал скандал на изхода, когато той извика охраната. Но Джеймс беше решил да го пусне на борда. Негово решение. В неговата смяна.
Сбъркал ли беше? За втори път усети, че му се гади.
„Дали аз съм причината за всичко?“ — почуди се той.
Мисълта го разстрои. Дали вторият пилот наистина беше тежко ранен и изоставен на някакво далечно африканско летище? Джеймс си спомни лицето му от кратката им среща на изхода. Изгледаше дружелюбно. Със сигурност не беше толкова кисел, колкото капитан Найт.
Джеймс паркира и се поколеба, преди да отвори вратата. „Ами ако името на бележката е Логан? Какво ще кажа на пресата?“
Отговорът беше прекалено очевиден. Не можеше да им каже нищо.
41
Зала за извънредни ситуации, Белият дом
Вашингтон, окръг Колумбия
18:10 ч
Един кадър на живо, съответно компресиран, кодиран и предаден по сигурни фиброоптични кабели, а после декодиран и отново събран на екрана с течни кристали в залата за извънредни ситуации, привличаше цялото внимание на събраните хора вече половин час. Началникът на кабинета адмирал Бил Сандерсън се беше уморил да вдига различни телефонни слушалки и беше предпочел леки слушалки с микрофон, пренебрегвайки популярното снобско схващане, че единствено техническият персонал и секретарките носеха подобни неща, но не и сериозните командващи.