— Благодаря, Джинджър — каза той, като долови проблясък на топлина в усмивката й, после влезе, седна на същото място и отново постави слушалките си. — Какво става?
— Приближава се към бреговата линия — отвърна Блейлок и му разказа за срещата с изтребителите и внезапния завой. — Той знае точно какво прави, Дейвид. Нищо чудно този пилот да е либиец, а МИГ-овете да са били защитен ескорт. Ако е така, са го взели на прицел с ракетите си само за да изглежда реалистично.
Дейвид задъвка долната си устна, като оглеждаше различните екрани.
— Колко време остава?
— „Ентърпрайз“ пуска изтребителите F-14 „Томкет“ в момента. Планът е да го прехванат, да се опитат да установят контакт по радиото, а ако не успеят, да се опитат да го насочат към Северна Африка. Има едно отдалечено летище на юг от Алжир, което ни разрешиха да използваме. Но ако пилотът откаже да говори или да завие, ще умре доста бързо. Изтребителите вече имат разрешение за стрелба.
43
„Меридиън“ 6, в полет
00:18 ч
Джими Робъртс пристъпи на пътеката между седалките. Беше казал на Бренда да остане на мястото си. Бързо подмина предното кухненско помещение и влезе в първа класа, без да се притеснява дали може да влиза там. Мразеше да попада на места, където някой можеше да го накара да се почувства не на място или не добре дошъл, като пияница на градинско увеселение. Обикновено бягаше от такива места като от чума, но този път беше различно. Той, Бренда и всички на борда бяха наречени престъпници и това го плашеше.
Огромните кресла в първа класа внушаваха респект, но той си наложи да влезе. Забеляза доктора, който беше предвождал бунта, за който говореха по телевизията. Беше се навел над седалките отдясно и гледаше през прозореца в тъмното, а друг човек, когото познаваше от икономическа класа, правеше същото на задния ред и разговаряше с жената, която се беше представила като новата старша стюардеса.
— Докторе? Извинете — каза Джими, като пъхна и двете си ръце в джобовете.
Отблизо докторът не изглеждаше такъв великан, помисли си Джими. Беше му се сторил по-едър, докато фучеше из големия салон с мегафон в ръка.
Докторът се отдръпна от прозореца и се огледа с уморени очи и пребледняло лице. Изправи се, като погледна Джими в очите.
— Да?
— Казвам се Джими Робъртс. С жена ми току-що хванахме новините по Си Ен Ен, а говорителят разказваше за този полет и че всички пътници са похитители, а аз… ами, ние не сме, така че трябва да разбера… какво става тук, по дяволите.
— „Похитители?“ — повтори Брайън Логан.
— Аха! — Джими повтори думите на водещия, доколкото си ги спомняше.
Другият мъж, който беше гледал през прозореца, и старшата стюардеса също го чуха и се приближиха.
— Точно това ни уплаши с жена ми — продължи Джими. — Казаха, че ще ни арестуват и ще ни съдят за пиратство. Не знам за вас, но ние отзад нищо не сме направили. Просто спечелихме два самолетни билета.
Робърт Макнотън се изправи от седалката си и протегна ръка на Джими, докато се представяше.
— Радвам се да се запознаем, мистър Макнотън — отвърна Джими, като стисна ръката му.
— Не се притеснявайте за тези измислици, мистър Робъртс — каза англичанинът. — Единствените действия в този самолет, които са на границата на престъплението, са на пилота, а не на доктор Логан или моите. Може… да се наложи да поговорим с полицията, когато пристигнем, но ви уверявам, че никой няма да съди вас или съпругата ви.
— Но защо говорят такива неща? — попита Джими, като гледаше Робърт Макнотън в очите. — Чух какво казахте по уредбата. Особено вие, докторе. Според мен заявихте, че превземаме самолета.
— Просто — прекъсна го Робърт с вдигната ръка, — че вземаме нещата в свои ръце, тоест обясняваме на командира, че е длъжен да продължи към крайната си цел. Това със сигурност не е… не е…
— Вижте — добави Брайън Логан, — не можеш да отвлечеш самолет и да кажеш на пилота да кара към първоначалната си цел. Това е смешно. Командирът очевидно е пуснал тези обвинения по радиото, без никой от нас да има възможност да възрази, но всичко това са глупости.
— Надявам се — добави Джими. — Ние не сме летели много със самолети. Жена ми и аз.
Брайън кимна, но всъщност не чу последната забележка на Джими. Вместо това внимателно гледаше Робърт Макнотън, който беше замълчал и се почесваше по брадичката.