— Да.
Фил се извърна, за да я погледне в очите, недоволен от едносричните отговори.
— Джуди?
— Да! — повтори тя отбранително.
— Преди малко Логан ми каза, че е удрял по някакви войници и че Абът вече е бил паднал на пистата. Знаеш ли, че си единствената свидетелка на станалото?
— Знам какво видях.
Той се поколеба, без да откъсва очи от нейните. Тя беше отместила поглед наляво и гледаше през прозореца.
— Аз ти се доверих. Вече съобщих на компанията и бог знае още на кого. Не казах „Джуди ми каза“, просто го повторих като факт.
Той чу как коланът й изщраква. Джуди скочи на крака и застана пред вратата. Фил виждаше, че цялото й тяло трепери, но челюстите й са здраво стиснати, а очите й горят.
— По дяволите! По дяволите! Казах ти какво видях. Защо ме измъчваш, глупак такъв?
— Не те мъча, Джуди, просто…
— Този кучи син няма да се измъкне току-така!
— Имаш предвид, защото не ти се подчини ли?
— Да! Не. Не, искам да кажа… след като е променил версията си, или… какво съм видяла. Знам какво видях! Той уби втория пилот.
— Добре, добре. Сега се успокой. Седни.
— Трябва да отида до тоалетната — каза тя, като се обърна да погледне през шпионката на вратата, а после отново към него. — Ще ме пуснеш ли пак вътре?
— Да. По обичайната процедура.
Тя отново се залепи на шпионката, после преглътна с усилие и хвърли поглед през рамо.
— Аз… мисля, че всичко е наред.
— Излизай — каза той. — Проверих екрана. Чисто е. Аз ще трябва да направя същото, когато свършиш.
Чувството за хумор беше последното нещо в ума му, но реакцията на Джуди Джаксън при мисълта да остане сама в пилотската кабина, докато той е навън, почти го накара да се засмее. Тя учестено закима, после внимателно отвори вратата на тоалетната, преди да дръпне тази на пилотската кабина.
Вниманието на Фил беше привлечено от мигащата червена светлина на таблото. През последните два часа постоянно се включваше и той я изгасяше, без да се замисля, като проверяваше температурата на двигателя и се опитваше да не му обръща внимание.
„Проклетият четвърти двигател!“
Беше извор на всичките му проблеми, а Абът очевидно бе имал право. Постоянното предупреждение за пожар, което продължаваше да получава, очевидно беше фалшиво. Четвърти двигател си работеше нормално, както и другите три, като сякаш се подиграваше с всичките му решения и правеше загубата на Гарт още по-безсмислена.
Присъствието на сложната дигитална черна кутия в опашката на „Боинг“ беше нещо, което всички пилоти приемаха за даденост, но сега Фил си помисли с отвращение за нея. Всяко светване на тази червена светлина бе записано. Фил осъзна, че дясната ръка го сърби да дръпне лоста за четвърти двигател, но успя да се овладее. Нямаше смисъл.
Джени Бретсън и останалите стюардеси бяха раздали последните бутилки вода и пакетирани закуски, заедно с всеки аспирин или тайленол, който бяха успели да намерят, на хората с главоболие от промяната на налягането. Трима пътници показваха симптоми на неразположение от декомпресията и имаха сърбеж в лактите, а една жена не спираше да се чеше по ръката — симптом, както знаеше Джени, на лека форма на кислородна недостатъчност. Но въпреки това за нейно изумление всичките триста пътници на възраст от една до осемдесет години се бяха успокоили под постоянните грижи на нейния екипаж.
Джени включи уредбата и заговори с нежен глас:
Приятели, знам, че доста от вас са толкова уморени, колкото и аз. Може ли да вдигнат ръка всички, които биха искали да загася светлината в салона? Ще бъде по-лесно, ако се опитате да поспите, а освен това ще имате и светлините за четене…
Повече от половината ръце се вдигнаха във въздуха.
Благодаря. От тези, които не вдигнаха ръка, има ли някой с наистина сериозни възражения, ако послушам мнозинството и ги загася?
Никакви ръце. „Добре — помисли си тя. — Ако издържим още няколко часа, всичко ще свърши.“
Добре. Загасвам ги. Благодаря ви.
Тя се обърна и завъртя съответните ключове, после за момент се облегна на стената, за да затвори очи и да възвърне част от силите си. Трябваше й нов прилив на енергия, но той не идваше.
В дъното на боинга Джими Робъртс беше вдигнал и прибрал облегалката за ръцете, която го разделяше от Бренда и бе изключил телевизора. Бренда беше приела обяснението, че няма да имат проблеми със закона. Джени, стюардесата, която се беше върнала със съпруга й, беше толкова мила и сериозна и Бренда й бе повярвала. Сега спокойно спеше и Джими я държеше в прегръдките си, а умът му бавно осъзнаваше присъствието на тих шум, който не можеше да определи: много тих непостоянен шум, подобен на радиосмущения, който идваше някъде зад него. Като радиостанцията, която използваше в гаража в Мидланд. Шум от смущения, гласове, още шум. Тих, едва доловим, но достатъчно дразнещ любопитството му, за да не го остави да заспи. Имаше сериозна нужда да се освободи от натрупаното напрежение, след като беше прекарал седнал толкова много часове. От бездействието го сърбяха мускулите.