Дейвид погледна към апарата. Лампичката мигаше в червено.
— Извинете. Трябва да проверя нещо — каза той, като прекъсна Зофел и Блейлок, отиде до вратата на залата и я бутна навън.
Джинджър го чакаше от другата страна.
— А, полковник Бърд. Точно вие ми трябвате. Джордж Хаверстън от Лондон се опитва да се свърже с вас по клетъчния ви телефон.
— О, господи — каза Дейвид, като издърпа антената докрай и провери силата на сигнала.
— След като не можа да се свърже, той се обади на номера, който сте му дали тук, и ми предаде съобщение за вас.
— Да? — Дейвид вдигна очи към нея.
— Името е същото. Каза да ви предам, че е открил бележката си и мъжът, за когото се е притеснявал вчера, е доктор Логан, Л-О-Г-А-Н.
Дейвид посочи към залата, от която току-що беше излязъл:
— Вкарайте ме вътре, моля, и влезте с мен.
Тя вече набираше кода на цифровата ключалка, а когато малката лампичка светна зелено, те заедно дръпнаха тежката врата и се вмъкнаха вътре.
Дейвид даде знак на Джинджър да го последва и закрачи към предната редица места, където Джон Блейлок говореше с Джордж Зофел, без да откъсва поглед от екраните.
— Джон, обърни ми внимание, веднага — каза Дейвид.
Зофел и Колингс се обърнаха, а Джон Блейлок се изправи.
— Дейвид, всеки момент ще получат разрешение за атака. На този самолет няма никой, освен един пилот, който…
— Трябва да поговорим — прекъсна го Дейвид, като го дръпна встрани и бързо заговори. — Току-що ми се обади от Лондон управителят на „Меридиън“, който вчера бе много притеснен от един ядосан пътник.
— Аха, ти ми спомена.
— Ти ми каза, че за да те убедя, Джон, е нужна информация, която е известна само на пилота на този боинг, нещо, което само истинският командир от „Меридиън“ може да знае. Имаме го. В съобщението от този „Боинг 747“ преди няколко часа се казваше, че бунтът се предвожда от пътник на име Логан. Спомняш ли си?
— Да.
— А спомняш ли си, когато ти казах за американския лекар, който съди „Меридиън“ за милиони, защото жена му е загинала в един от техните полети?
— Давай по същество.
— Джон, името на този ядосан пътник е същото като името, предадено от пилота на този боинг. Същото! Няма начин някой проклет терорист да знае това име и да го спомене в такова съобщение.
Джон Блейлок се вторачи мълчаливо в Дейвид няколко секунди, после кимна.
— Това не е достатъчно, но…
— Накланя везните, Джон. Трябва да ги спрем.
Джон въпросително погледна Джинджър, която стоеше на метър от тях.
— Доведох я тук в случай, че някой иска да повтори съобщението от Лондон — обясни Дейвид.
Джон Блейлок се обърна и Джордж Зофел тихо съобщи новата информация. Сандра Колингс се наведе към тях, после докладва на колегите им в Лангли. В слушалките забръмчаха гласове. Джон буквално прескочи бюрото зад него и започна да набира телефонни номера. Дейвид го последва и сложи слушалките си в момента, в който в тях долетя гласът на президента от „Еър Форс Едно“.
„Еър Форс Едно“, в полет
— Какво става, Бил? — попита президентът, като се отпусна в стола зад бюрото си и огледа залата за извънредни ситуации от другата страна.
Началникът на кабинета на Белия дом даде знак на един от асистентите си и от лявата страна на екрана на президента изскочи разделена на сектори карта на средната част от Средиземно море.
— Времето ни почти свърши, сър — каза Сандерсън, — а изтребителите не успяват да привлекат вниманието на никой на борда на самолета.
Той изброи всичко, което бяха опитали.
— Сигурен ли е, че на борда няма хора?
— Не можем да кажем със сигурност, сър. Пилотите докладват, че може би има няколко човека с включени светлини за четене, но може и да са силуети… кукли, поставени на седалките.
Президентът въздъхна.
— На какво разстояние са от брега?
— Движат се право към Марсилия във Франция, господин президент, а французите вече вдигат няколко ескадрили от изтребители „Мираж“. Самолетът доближава края на зоната, която флотът е определил за стрелба.
— И колко остава, Бил?
— Максимум две минути. Трябва ни решение, сър.