В главата на Крис Бъртън се въртеше мисълта за отдавнашната руска атака срещу пълен с пътници корейски „Боинг 747“. Тогава нямаше нито прошка, нито пощада за съветските пилоти, които бяха убили повече от четиристотин пътници през онази нощ, въпреки че просто бяха изпълнявали заповеди. Пилотът, който пуснеше смъртоносните ракети, завинаги оставаше убиец, а той, Крис Бъртън, сега беше на ръба на същата съдба.
Може би.
„В края на краищата — отекна една мисъл в главата му — аз съм офицер от ВВС. Нямам избор.“
— Задръж огъня, Зверче! Повтарям, задръж огъня. Потвърди.
Гласът от базата отначало беше толкова нелогичен, че сякаш звучеше само в главата му. За секунда му се стори, че е чул погрешно.
— Повтори? — попита Крис.
— Той… казва да задържиш огъня, Зверче. Базата каза да не стреляш. Задръж.
— Разбрано, база — предаде Крис. — Задържам огъня.
Той предаде заповедта на останалите изтребители и зачака, като се чудеше защо вижда отразена светлина по крилата на боинга там, където преди я нямаше.
„Какво е това?“ — запита се.
После дръпна изтребителя на стотина метра наляво, за да погледне по-добре.
В пилотската кабина Джени се промуши над централното табло и се протегна под рулевите педали на втория пилот, като търсеше радиото.
— Няма го.
— Изпуснах го… там… чух как падна — каза Брайън.
— Капитане, имаш ли някакво фенерче?
Фил кимна и порови в чантата си няколко секунди, преди да й подхвърли едно фенерчето. Тя го запали и отново се наведе под дясното табло.
— Намерих го… Заклещило се е зад педалите. Можеш ли… да мръднеш левия назад?
Фил се подчини, като наклони боинга надясно.
— Хванах го — каза Джени, изправи се и подаде радиото на Фил Найт, който все още държеше щурвала с две ръце.
— Чакай — каза той, като завършваше маневрата след завоя.
Протегна се към таблото и отново включи автопилота, като зададе скоростта на спускане и посоката, преди да грабне радиото и да започне да търси аварийната честота.
Зала за извънредни ситуации
Белият дом, Вашингтон, окръг Колумбия
— Добре, Джон — обърна се Бил Сандерсън към Джон Блейлок по телефона. — Задържа огъня, но сме ужасно близо до френския бряг. Казвай бързо.
— Две неща — заяви Джон Блейлок. — Първото е, че в съобщението от самолета преди няколко часа имаше едно име, което не може да знае никой освен истинския командир — името на един лекар, Логан, който се е качил в Лондон разтреперан от гняв, че тази авиокомпания е оставила жена му и сина му да умрат при предишен полет. Вероятността някой терорист да знае това име и да го използва е твърде минимална. Второ, току-що получих първите резултати от анализа, който накарах да направят в една специална секция тук, в НРС, и той обръща заключенията ни с главата надолу.
— Как?
— Преди твърдата ни убеденост, че това е истински троянски кон, почиваше на убеждението, че пътниците са слезли в Нигерия. А то зависеше от автентичността на спътниковите кадри, според които пътниците бяха взети за заложници. Ние повярвахме на тези кадри, защото на тях имаше множество ръце с бяла кожа в район, в който живеят чернокожи. Аз поръчах спектрографски анализ на бялата кожа на тези заложници, който да бъде направен при следващото преминаване на спътника. Резултатите са 68% калциев фосфат и различни глинени компоненти, 21% водороден оксид и остатъчни минерали.
— На английски, Джон — каза началникът на кабинета.
Оставаха двайсет секунди.
— Кал, адмирале. Бяла, западноафриканска, глинеста кал, която прави ръцете ти бели на спътникова снимка, ако ги натъркаш с нея. Цяла вечер ни мотаят, приятелю. Долу са хората на доктор Мшира, които са се маскирали като бледолики, а ние се хванахме. Прибери кучетата.
— Изчакай, Джон — каза Сандерсън.
Началникът на кабинета на Белия дом се изправи и бързо предаде новата информация на президента, като добави:
— Все още има вероятност самолетът да нападне цивилен обект, а на борда да има пътници за заложници.
Президентът поклати глава.
— Този риск съм готов да поема, Бил. Приземете го в безопасност.
Радиоканалът между „Ентърпрайз“ и водачът на изтребителите все още беше настроен на честотата на командването и сега оживя от развълнувания глас на Крис Бъртън: