— База, тук е Зверчето. Аз, хм… страшно се радвам, че ни наредихте да не стреляме. В самолета току-що се включиха светлините в салона и на всеки прозорец има лица. Сър, този самолет е пълен с мъже, жени и деца.
На борда на „Еър Форс Едно“
Президентът си пое дълбоко въздух и се отпусна назад. Бил Сандерсън предаде останалите подробности от разговора с Джон Блейлок и съответното потвърждение от пилота на изтребителя водач, че самолетът е пълен с пътници.
— Мисля, че нашият пилот се изрази най-правилно, господа — каза тихо президентът. — Слава богу. За малко да унищожим над триста души.
Бил Сандерсън въздъхна.
— Е, сър, понякога процедурата дава грешки.
— Ние ще се заемем да променим процедурата, ако трябва и за втори път, Бил. Понякога е добре да погледнеш назад.
Останалите думи на президента бяха заглушени от друго съобщение от водещия „Томкет“.
— База, току-що за пръв път установихме радиовръзка с командира на боинга. Говори по портативно аварийно радио. Казва, че има тежко ранен пътник, който губи кръв и се нуждае от незабавна медицинска помощ, и му трябва разрешение за извънредно кацане в Марсилия.
Бил Сандерсън направи знак на президента да изчака, докато няколко гласа едновременно изпълниха залата за извънредни ситуации, а съобщението на Зверчето продължи:
— Освен това тук има две ескадрили френски изтребители, сър, но не можем да разговаряме директно тях.
Сандерсън изстреля серия от заповеди, после с облекчена въздишка се обърна към президента.
— Командването на френските ВВС приема уверенията ни за самолета.
— Какво им казахме?
— Че… тревогата е наша грешка.
Президентът кисело се засмя.
— Това много ще им хареса, Бил. Ще ми го натякват на следващата среща на високо равнище.
— Несъмнено.
— Как е той? — попита Фил Найт, докато Джени затягаше турникета върху лявата ръка на Брайън Логан.
— Добре — отвърна Логан вместо нея.
Джени вдигна поглед и добави:
— Всичко е под контрол, но ни трябва болница. Бързо.
— Остават само четирийсет и осем километра — отвърна Фил, като леко наклони боинга, за да продължи да лети директно към летището в Марсилия.
— „Меридиън“ шест… — Гласът на един от военните пилоти изпращя от портативната радиостанция.
— Слушам — отговори Фил.
— Предадохме съобщението ви за спешен случай и кулата в Марсилия ви даде разрешение за кацане на писта три-четири, право напред, сър. Вече виждате ли светлините?
Фил погледна към бордовия компютър, който показваше четирийсет и шест километра по права линия до началото на пистата. После погледна през предното стъкло навън, като остави очите си да се съсредоточат върху мигащите светлини на летището и подредените в линия светлини за заход, които пулсираха в далечината.
— Разбрано — каза той по радиостанцията. — Виждам пистата.
— Казаха ни, че в края на пистата трябва да завиете надясно, сър, и да изключите двигателите. Там ще ви посрещнат подвижни стълби и медицинско оборудване.
— Благодаря, флота — отвърна Фил.
Последва пауза, преди гласът да се върне.
— Наистина се радваме, че включихте светлините в салона навреме, сър.
— Разбрано — беше единственото, което успя да отговори Фил.
Фактът, че се бяха измъкнали от гарантирано смъртоносна атака с крилати ракети, все още си пробиваше път в съзнанието му.
— Можеш ли… да направиш нещо за мен? — попита Джени Брайън Логан, с неуверен и слаб глас.
— Разбира се. Какво?
— Моето… куфарче. В първа класа. Моля те, не им позволявай да ме изнесат оттук без него.
— Ще ти го изпратим.
— Не! Искам да кажа, не мога да го оставя.
Джени го изгледа за миг, като си спомни как беше стискал куфарчето.
— Защо? — попита. — Какво има вътре?
Той отново затвори очи от болка за няколко секунди, после леко ги отвори и я погледна отново.
— Лично е.
— Дръж се. Просто се дръж — каза тя.
Фил се опитваше да се съсредоточи върху приближаващата писта. Светлините на пистата изплуваха все по-близо и отвличаха вниманието му от разтърсващия страх, че това може да е последното му кацане като командир. Той спусна колесника, после премина през списъка от инструкции преди кацане и пусна задкрилките докрай, преди да издърпа дроселите и внимателно да вдигне носа. Сетне усети как основният колесник докосва бетона. Беше едно от най-гладките кацания в кариерата му.