Епилог
Национална разузнавателна служба Шантили, Вирджиния
19:12 ч
— Какво стана там вътре, Джон? — попита Дейвид Бърд, докато се подпираше на гигантския пикап на Джон Блейлок, боядисан в пожарникарско червено, и го гледаше как вади две кутии „Гинес“ от едно задно отделение.
— Ами… бих казал, че ти спаси живота на около триста души, полковник Бърд, сър.
— Аз ли ги спасих? Едва ли.
Джон се обърна и му се ухили.
— За един работен ден.
— Винаги ли е толкова напрегнато на това място?
— Не — отвърна Блейлок, като му подхвърли една кутия. — През повечето време хората като Джордж Зофел се занимават с ужасно скучни неща. Да анализираш пиксели може да бъде много досадна работа. Но в тези дни, когато имаме спътникова фотография в реално време и други високотехнологични чудесии в тази нова сграда, щом се появи някой голям проблем, като например самолети или танкове, които прекосяват нечии граници, оттук започва да се води някаква светкавична видеоигра… но с истински хора. — Той посочи сградата на НРС. — Е, ще си призная, че това беше различно. Направо ми скъса нервите.
Дейвид се засмя.
— Не ми се стори притеснен.
— Разбира се, че не.
Блейлок отвори кутията бира сякаш за да подчертае думите си.
— Онези от нас, които са достатъчно интелигентни да отхвърлят предложенията да пилотират изтребител, за да карат големи транспортни самолети, оборудвани с тоалетни с казанче, са на практика имунизирани против всякакви тревоги. О, извинявай — добави той с театрално притеснение. — Забравих, че караш изтребител.
— Пилотирам изтребител, а не го карам.
— Веднъж като подкараш изтребителя, все това караш.
Джон извади две стъклени халби и подаде едната на Дейвид, който поклати глава в отговор.
— Не мога да повярвам, че разнасяш бар в камиона си.
— Вярвам в предварителната подготовка.
— „Винаги готов?“ — Дейвид се усмихна. — Да не си бил при бойскаутите?
— Не, бях при момичетата. При доста от тях всъщност.
— Моля?
— Ами, технически погледнато, бях бойскаут, при това отличник, но по време на летните лагери много повече ме интересуваха момичетата, отколкото преследването на горски животни или с каквото там се занимаваше останалата част от отряда.
Джон свали задния капак на пикапа и се качи на него, разтвори два шезлонга и се обърна към Дейвид.
— Идвай и сядай.
Дейвид се качи в каросерията и придърпа един от столовете. Двамата поседяха мълчаливо няколко минути, с бири в ръце, загледани в необичайно ярките звезди по небето над тях и светлините на самолетите, които пристигаха и излитаха от близкото летище в Дълес.
Дейвид пръв наруши мълчанието.
— Джон, кога изобщо се запозна с началника на кабинета Уилям Сандерсън достатъчно добре, за да имаш директния му телефон, а той да ти вярва от една дума?
Над главите им прозвуча далечният рев на излитащ самолет и Джон Блейлок го изчака да замлъкне, преди да отговори:
— Преди „Пустинна буря“ Бил Сандерсън беше флотски командир, зачислен към военното разузнаване, Дейвид. Докладвах му цели три години, така че междувременно станахме близки приятели.
Джон се огледа и си пое дълбоко дъх, преди да продължи:
— Обожавам нощния въздух, а ти?
— Аха. Значи със Сандерсън сте приятели.
Джон кимна, като леко си тактуваше по облегалката на стола с бирата. Само той чуваше мелодията.
— Той е чудесен човек. Президентът извади голям късмет, че е началник на кабинета му, а пък аз имам голям късмет, че ми вярва, освен че сме приятели.
Вниманието им беше привлечено от шума на стъпки по чакъла, после се появи Джордж Зофел.
— Сеньор Зофел — каза Джон с широка усмивка. — Мислех, че вече си пожелахме „лека нощ“.
— Ти го направи — отвърна Джордж, като за момент впи очи в Джон Блейлок, после вдигна дясната си ръка и се огледа. — Какво… правите тук изобщо? Исках да накарам охраната да ви спре на изхода, за да ви кажа нещо, но те ми отговориха, че все още сте на паркинга и си правите пикник в каросерията на един камион.
Дейвид поклати глава.
— Това не е пикник, Джордж, а сериозна декомпресия.