— Не. Аз отивам в „Хърлбърт“ по поръка на отдел „Специални операции“. Ти ще дойдеш с мен до „Андрюс“, за да можем да поговорим. След това шофьорът ще те закара където поискаш… в разумни граници, разбира се. Ясно ли е? До апартамента, любовницата ти, църквата — където си почиваш най-добре.
— Нямам любовница, сър.
Генералът се ухили през рамо, докато кимваше на шофьора, който държеше отворена задната дясна врата.
— И аз. По някаква причина идеята дразни жена ми, а освен това сигурно нарушава няколко разпоредби.
Шофьорът плавно ускори и се включи в движението, а Овърмайър се обърна към Дейвид.
— И какво смяташ за срещата?
— Господин генерал, според мен и мистър Монсън, и мистър Смит прекарват твърде много време в тъмни стаички. Знам, че тези момчета работят прекалено много след атаките…
— И какво, луди ли сме всички? — попита Овърмайър.
Дейвид поклати глава, като се опитваше да не се разсейва от вида на една изумително красива блондинка с ефирно потниче, която караше сребрист мерцедес кабрио от дясната им страна. Насили се да погледне към генерала.
— Няма съмнение, че трябва да сме разтревожени от възможността някоя от останалите терористични групи, които искаме да изровим от дупките им, да премине през мрежите на разузнаването и да се опита да вкара бомба или биологична зараза в САЩ или на друго място. Разбирате ли, това няма да включва отвличане, а просто пътуване гратис — с товара или дори върху тялото на самолета. Но ако ме питате, в мозайката на Монсън и Смит липсват доста парчета.
— Питам те. Обясни ми.
— Добре. По какъв начин някой ще успее да организира надеждна терористична операция в условията на световната война, която водим срещу тях, и как ще вкара оръжие на борда, като се опита да ни отвлече вниманието, организирайки някакъв бунт? В това няма смисъл. В Агенцията изучаваме поведението на ядосаните пътници вече цяла година под мое ръководство, така че това не е само мое мнение.
— Добре.
— В тази идея има прекалено голяма доза случайност. Никой не може да знае, че определена група пътници в определен ден ще бъдат достатъчно ядосани, за да бъдат използвани. А и какво бих могъл да ги накарам да направят, по дяволите?
Генералът кимна.
— Да продължавам ли? — попита Дейвид.
— Не обичаш черни дупки, нали, Дейвид?
— Сър?
— Черни дупки. В началото на 60-те в гимназията работех като радиоводещ и това е стар радио жаргон. Когато станцията замлъкне, защото не се сещаш какво да кажеш, се нарича черна дупка… и е страшничко. Програмните директори здравата се изнервят.
— Никога не съм бил радиоводещ.
— Но не обичаш черните дупки. С повечето хора е така. Да, Дейвид, продължавай. Според теб те говорят глупости.
— Точно така. Можем да измислим всякакви теории, но вероятността някоя от останалите терористични групи да има достатъчно възможности и пари… след всичко, което направихме, за да ги унищожим… за да накара нестабилен пътник или група пътници да причинят инцидент във въздуха, който да се използва за атака, просто не е реалистична. Те търсят троянски кон, господин генерал, а това не е начинът, по който можеш да го построиш.
— Съгласен съм.
— Наистина ли? Но вие казахте, че сте ме назначили точно да…
— Не — прекъсна го генералът. — Назначих те, защото дължах услуга на административния директор и защото знам какво се случва, когато военното разузнаване се обърне към Агенцията по сериозни въпроси на въздушната сигурност.
— Искате да кажете, въпроси, свързани с терористична заплаха?
— Да. В крайна сметка след атаките срещу Световния търговски център хората от Агенцията по въздухоплаване са развили склонност да се вълнуват твърде много прекалено често и да губят аналитичните си способности. Не мога да ги виня. Между другото, предполагам, си спомняш, че бях началник на Агенцията за военно разузнаване цели три години.
— Бях забравил, господин генерал.
— Е, та тогава си имах работа с въздухоплаването и няколко пъти се опарих. Точно затова те изпратих. И аз не можех да видя връзката, а бях сигурен, че ще ми дадеш по-интелигентен отговор. И така, Дейвид, напиши ми доклад върху това, което ми каза току-що. Засекрети го на нужното ниво, но успокой притесненията им с данните, с които разполагаш. Може да ми потрябва.
— Защо? Имам предвид, защо може да ви потрябва?