— Сега пък какво има?
Лара пое напред през самолета, като търсеше светната лампичка за повикване, и я откри на 28-ми ред.
— Окей, кой е този палавник? — попита с пресилена усмивка, докато оглеждаше четиримата пътници в редицата. — Кой позвъни?
Един мъж на средна възраст с пребледняло лице вдигна ръка.
— Ние… ние се тревожим кога ще пристигнем в Лондон.
— Да, сър, всички се тревожим кога ще пристигнем в Лондон — отвърна Лара, като завъртя очи.
Чък Ливай замълча, докато изучаваше лицето й, преди да продължи:
— Просто… исках да знам дали имате представа кога ще излетим.
— Никой не знае това, сър. Всички самолети изчакват на пистата за рулиране заради бурята, а и защото от кулата не си вършат работата както трябва. От тях зависи.
Чък погледна съпругата си Ана, която изглеждаше едновременно мрачна и натъжена.
„Много приятна двойка“, помисли си Лара.
— Вижте, мис… — започна той с глас, в който се долавяше смазваща умора.
— Сър — прекъсна го тя. — Ще разберете веднага щом и ние го узнаем. Окей?
— Просто искам да знам дали няма друг полет или може би друга авиокомпания, която да ни закара дотам по-бързо. Цената няма значение.
Тя се усмихна насила.
— Да ви приличам на касиерка? Откъде да знам?
— Мис — опита той отново, — вие не разбирате…
— Не, вие не разбирате! Не можете да слезете от този самолет, освен ако той не се върне на изхода. Тогава ще можете да слезете и да си направите нова резервация. Междувременно не мога да ви помогна, а съм много заета. Окей?
— Хей. Извинете ме — обади се мъжки глас от срещуположния край на редицата.
Лара Ричардсън се обърна и видя ядосан млад мъж в униформа на военноморските сили. Тя широко се усмихна и наклони глава.
— Здрасти, моряче. Сега ли пристигаш?
Изражението му не се промени, когато й направи знак да се приближи и заговори тихо:
— Мис, не смятате ли, че трябва да се отнасяте към тези хора с малко повече уважение?
Лара се пресегна и го потупа по главата, след това се изправи и пое обратно.
— Ти карай твоите лодчици, приятел, а аз ще си карам самолета.
Зад гърба й се чу изщракването на колана и тя видя с периферното си зрение размазано бяло петно, когато флотският лейтенант се изправи и я последва. Настигна я в задното кухненско помещение.
— Мис, една минута.
Тя се обърна с ръце на кръста, като го фиксираше с леден поглед.
— Да?
— В една болница в Цюрих, Швейцария, в този момент лежи младо момиче с два счупени крака, сериозни вътрешни наранявания и мозъчно сътресение и вероятно му остават не повече от 24 часа живот. Колата му, взета под наем, е била размазана от камион рано тази сутрин. Момичето е на 21, неомъжено и е обикаляло Европа след завършване на училище. Родителите са спестили парите за пътуването. Същите, с които току-що се отнесохте като с боклуци.
Долната челюст на Лара леко увисна.
— Господи, не знаех.
— Но така и не попитахте, нали? Разговарях с тях, преди да се качат. Уплашени са до смърт, че дъщеря им ще умре, докато седим на пистата на „О’Хеър“. Не мислите ли, че имат право на повече внимание?
— Съжалявам — каза тя. — Не знаех.
Лара мина покрай него и бързо пое по пътеката.
В задната част на салона се беше събрала малка тълпа. Джени Бретсън дръпна завесата на кухненското помещение и видя едър мъж с костюм и изкривена вратовръзка, който вървеше назад през самолета с телефон до ухото си, а една от стюардесите го преследваше.
— Сър! Сър! Не можете да го използвате тук, ако вратите не са отворени!
— Тогава отворете проклетата врата — измърмори той през рамо.
— Не можете да го използвате тук — повтори тя.
Той се завъртя към нея.
— Така ли? Вашите момчета изключиха телефоните на седалките, а сме още на пистата. Кой казва, че не мога?
— Правилата…
— Майната им на правилата! Всеки с поне малко мозък знае, че тези телефони не могат да взривят и буре с нитроглицерин в магазин за оръжие! Правилата са глупави, както впрочем и тази авиокомпания.
Той отново залепи телефона на ухото си.
Друга стюардеса, слаба и елегантна жена на трийсетина години, се доближи по пътеката, за да помогне на колежката си. Стюардът подаде глава иззад ъгъла на първа класа.