— Сър! — каза втората стюардеса.
Мъжът спря да говори за момент и предупредително вдигна ръка.
— Оставете ме на мира, по дяволите! Или включете телефоните на самолета, или ме върнете на изхода, или ме оставете на мира!
Той се наведе, за да отговори на гласа от другата страна, така че само един пътник чу следващите му думи.
— Да. Казвам се Джак Уилсън и искам да съобщя за отвличане.
10
Оперативен център на „Меридиън Еърлайнс“
Международно летище в Денвър, Колорадо
16:40 ч
В оперативния контролен център на „Меридиън“ близо до Денвър измъчена група от диспечери и мениджъри се вторачи в екраните на компютрите. Всички бяха разтревожени от провалящото се разписание.
— Какво е положението на „О’Хеър“? — попита един от мъжете.
— На пистите за рулиране са задържани 26 полета. Два са се върнали за гориво и сега са в края на опашките, но летището току-що е отворило отново и излитанията трябва да започнат всеки момент.
— Значи всички ще успеят да потеглят?
— Хм… не съм сигурна за Полет шест до „Хийтроу“, Боб — обади се жена на име Джанис и вдигна няколко разпечатки. — Дежурното време на екипажа изтича и командирът иска да върне самолета.
— Колко време им остава?
— Четиринайсет минути.
— Обади се на командира, Джанис. Кажи му, че трябва да направи компромис. Нека да удължи времето с няколко минути.
Джанис погледна колегата си с изражението на човек, който току-що е открил, че събеседникът му е ненормален, и не каза нищо, докато той не реагира:
— Какво?
— Ти дойде от „Аляска Еърлайнс“, нали? — попита тя.
— Да. Защо?
— Чувала съм, че в „Аляска“ пилотите искрено харесват компанията си.
— Да. Повечето.
— Това е „Меридиън“. Всички мразят всички и особено голямата лоша компания.
В пилотската кабина на Полет 6 както командирът, така и вторият пилот бяха потвърдили, че разпознават лицето на стюардесата на малкия видеоекран, докато тя стоеше пред вратата, сложила ръка в цифровата идентификационна ниша.
— Добре, сама е — промърмори командирът, като натисна бутона за отключване, за да завърши процедурата.
Джени Бретсън влезе и затвори вратата след себе си, преди да застане с ръце на кръста зад централната конзола.
— Здрасти — каза командирът. — Ти беше Джейн, нали?
Тя не обърна внимание на въпроса. Името „Джени“ ясно се виждаше на табелката й, а според нея пилотите поне можеха да четат. Мразеше пилоти, които се качват на борда, без да се представят.
— Пътниците се бунтуват — каза простичко тя.
— Това качествен анализ ли е, или предупреждение за неизбежното развитие на нещата? — ухили се вторият пилот.
Лицето й се изкриви.
— Какво?
— Няма значение — каза той.
Тя объркано поклати глава.
— Опитвам се да ви кажа, че самолетът е пълен с ядосани хора.
— Защо така? — попита командирът.
— Ами да видим — процеди тя с целия сарказъм, който успя да събере. — Като начало ми наредихте да не сервираме храна, така че хората са гладни. Имаме пътник в първа класа, който твърди, че е болен и иска да слезе, и аз трябваше да му съобщя, че вие сте отказали. Жена му е бясна, а в първа класа има една сенаторка, която слуша оплакванията й.
— Чакай — прекъсна я командирът. — Сенаторка?
Джени не обърна внимание на въпроса.
— Липсват трийсет порции за икономическа класа, а в бизнес класа също липсват порции и възглавници. Когато този самолет кацна от предишната отсечка, екипажът е записал две от задните тоалетни като повредени, мръсни и заключени. Е, все още са повредени, мръсни и заключени.
Тя погледна втория пилот и посочи над главата му.
— Това нещо пуснато ли е на максимална мощност?
— Кое нещо, скъпа?
— Не ми се правете на много умен. Климатикът.
— Пуснал съм единия вентилатор. Още ли искаш? — Пилотът вдигна ръка в очакване на отговора й.
— Шегувате ли се? Отзад сигурно е 32 градуса. Да, искам още. Ако не охлаждате въздуха в този самолет толкова, колкото е възможно, създавате проблеми. Тези хора са на косъм от истерията и ако бяхте минали през претъпкания терминал, и вие щяхте да се чувствате по същия начин.
— Ей, успокой се, Джейн — обади се командирът.
— Джени, за бога. Пише го на проклетата ми табелка.