— Как ли пък не — изсумтя командирът.
— Естествено, че не. Трябва да се откажа от една месечна заплата и да съсипя акциите си, защото нямат достатъчно пари да опустошават бутиците при всеки престой. Компанията, така или иначе, се подготвя да ги замени, ако излязат в стачка. Всички, освен стюардите, обучени в ръкопашен бой. После ще наемат нови.
Той посочи напред.
— Най-сетне се движим.
— Колко време ни остава?
Вторият пилот поклати глава, като гледаше часовника си.
— Една минута. Няма начин да ни вдигнат във въздуха, преди да ни изтече времето.
Командирът го погледна.
— Искаш ли да се заинатим и да се върнем?
— Не, по дяволите. Малката ламя Джени ще каже, че сме го направили от чиста злоба, и ще стане скандал. Не ми се занимава с ядосани пътници.
— И горивото ще ни стигне до Лондон?
Вторият пилот кимна.
— На косъм. Все още сме в разрешените граници, но не си носим рога на изобилието.
— Значи излитаме. — Командирът освободи спирачките и пусна самолета да се плъзне напред, следвайки боинга пред тях.
Вторият пилот се пресегна и превключи радиото на честотата на контролната кула. Гласът от наземен контрол го изпревари:
— Меридиън шест, тук е наземен контрол „О’Хеър“.
Той натисна бутона за предаване, като хвърли поглед на командира.
— Меридиън шест слуша.
— Добре, шест. Когато стигнете до писта за рулиране Алфа, се изтеглете вляво, така че да не пречите на следващия самолет да излети. Обадете се на оперативния си център.
— Какво е станало?
— Питайте тях — отвърна диспечерът и продължи с инструкциите към следващите десетина самолета, които заставаха на позиция за излитане.
— По дяволите! Сигурно е заради дежурното време — въздъхна командирът. — Решили са да спазят правилата.
Вторият пилот избра нужната честота и се свърза с оперативния център. Отговорът беше незабавен:
— Опитвахме се да се свържем с вас, шест. Задръжте на позиция. Изпращаме подвижните стълби.
Командирът вдигна дясната си ръка, за да спре помощника си, и сам натисна бутона за предаване, като заговори с умолителен тон:
— След няколко часа чакане вече сме почти първи на опашката. Полудяхте ли бе, момчета? Ще загубим мястото си и ще ни свърши дежурното време!
— Имате ли спешен медицински случай на борда?
Двамата пилоти се спогледаха невярващо.
— Не.
— Има ли вражески действия в пилотската кабина?
— Какво? Не!
Обади се друг глас.
— Шест, говори регионалният управител на „Меридиън“. Изтегляме ви, защото чикагската полиция е наредила да спрете, а ФБР не разрешава да напускате земята. Ще се качат на борда. Изглежда, някой от пътниците ви се е обадил в полицията, за да съобщи, че триста и двайсет души са задържани в самолета против волята им, а друг се е обадил и е казал, че е получил сърдечен удар, а вие не сте предложили медицинска помощ.
11
Лондон, Великобритания
23:30 ч
Фил Найт помаха на Глен Томасън, докато англичанинът се отдалечаваше от хотела. Погледна часовника си и се изненада, когато откри, че е едва единайсет и половина. Вечерта му се беше сторила безкрайна.
Фил влезе във фоайето, пое към асансьорите и зави към една редица обществени телефони, за да се обади в оперативния център на „Меридиън“. Пристигащите полети често закъсняваха. Може би щеше да получи още един допълнителен час за сън.
— Закъснява, и то много, капитане — каза му служителят на „Меридиън“. — Обичайните глупости в Чикаго. Вече е закъснял с три часа и поне още час и половина не вярвам да излети.
Фил благодари на служителя и затвори. Нямаше нужда да става преди шест и половина. Изведнъж нощта му се стори безкрайна и той изпита неочакван прилив на енергия.
„Е, какво ми се прави?“ — запита се той, но не измисли нищо определено.
Чуваше гласове от бара на хотела. Отново погледна часовника си. Според правилника трябваше да минат дванайсет часа между последното питие и излитането, така че му оставаше време да пийне нещо — рядка възможност при престоите.
„Е, какво ми се прави?“
В стаята имаше телевизор с филмов канал. Можеше да изгледа някой филм. Но в тази възможност нямаше нищо вълнуващо. А беше твърде късно да ходи в центъра на Лондон, дори да имаше конкретна причина.