Джени започна с тона на малките бележчици, които намираше в чекмеджето си в служебното помещение на стюардесите — не само бележки от колежките й, които смятаха, че тя се натяга пред шефовете, а и постоянен приток упреци от самото ръководство. Всяка официална бележка завършваше с един и същ текст: „Подчинението е задължително! При неспособност за изпълнение ще последват строги дисциплинарни мерки, включително освобождаване от работа!“.
— Това е и моята авиокомпания, но не ми позволяват да им помогна. Не ми позволяват да дам дори мъничко от себе си. От мен се очаква да завра профсъюзния си договор в лицето на ръководителите на полети и радостно да кажа: „Ето. Виждате ли? Не можете да ме качите на самолета. Трябва да прехвърлите триста пътници с платени билети на «Делта», въпреки че самите ние отчаяно се нуждаем от парите, защото на Джени й е омръзнало да се разправя със собствения си профсъюз“.
— Когато даваш нещо от себе си, компанията забелязва ли?
Джени безрадостно се засмя.
— Как ли пък не!
— Никога нищо положително? — попита сенаторката.
— Пилотите имат поговорка: Десет хиляди „Отлично!“ са равни на едно „Издъни се“. При нас е същото. Но профсъюзите също са прави за себе си. Компанията се опитва да се отърве от тях. Те искат да стачкуваме. Така ще могат да ни сменят, а профсъюзът просто се опитва да ги накара да спазват договора. Разбирам всичко, но…
— Това все пак е твоята компания?
— Точно така. Дори притежавам акции, което допълнително ме обърква. Ако правя каквото искат профсъюзите, все едно сама режа клона. Умри, „Меридиън“. Бум! Ох!
„Беше невероятно — помисли си Джени, — че един влиятелен щатски сенатор има търпението да слуша два часа глупости.“
— Опитвам се да разбера какво не е наред в системата, Джени — беше обяснила Шарън Дъглас. — „Меридиън“ със сигурност е най-зле в областта на услугите, но в почти всички авиокомпании е пълно с недоволни хора, а отношението към пътниците е под всякаква критика. На летищата, в салоните, в пилотската кабина, на пистата… където и да погледна, на хората им е писнало от въздушния транспорт, а служителите като теб се измъчват от подобно отношение. Проблемът е, че всичко това става опасно.
— Имате предвид ядосани пътници? Които правят разни неща?
Сенаторката кимна.
— Имаш ли някакви лични преживявания?
— Не — отвърна Джени, като реши да не й разказва за пияницата в първа класа, с когото се беше сблъскала преди месец, когато се беше навела да отсервира съседното място до прозореца.
Шокът от откритието, че мъжът действително се опитва да захапе лявата й гърда през сутиена, не подлежеше на описание. Очакваше някой авиационен шериф да изскочи и да му сложи белезници, но не стана нищо подобно. Тя беше прекалено шокирана дори да го удари и когато компанията тихомълком я предупреди да не го дава под съд, историята беше приключила. Така или иначе, беше по-добре да мисли за цялата случка като за кошмар.
— Вече дори не виждам нещо, което да се доближава до определението „услуга“ — беше продължила сенатор Дъглас. — Убедена съм, че собствениците на компанията ви щяха да извадят седалките и да монтират дръжки като в автобус, ако им разрешаха да качват повече пътници.
— Това е принципът на плъховете — каза Джени.
— Моля? — Сенатор Дъглас се наведе по-близо.
— Плъхове в лабиринт. Това е класически експеримент, който си спомням от часовете по психология в колежа. Когато сложиш плъхове в пренаселено място, държанието им става толкова по-странно, колкото повече екземпляри има вътре. Поведението им става антисоциално, дори психопатично: бият се, ядат се едни други, изпадат в кома… плъховете не могат да живеят при такива условия, нито пък ние.
— „Ние“, тоест екипажите на самолети?
— И пътниците.
Споменът за разговора започна да утихва в съзнанието й и Джени спря точно зад предното кухненско помещение с одеяло в ръка, за да провери дали някой от пътниците няма нужда от него. Всички пътници в първа класа спяха, с изключение на един. Зад прозорците се виждаше мастиленочерна тъма. Летяха над Атлантическия океан към пояса на здрача, който в момента отбелязваше границата между деня и нощта над Средна Европа. Бяха й казвали, че астронавтите в орбита я виждат по осемнайсет пъти на ден. При презокеански полети се виждаше два пъти, веднъж при залез, на излитане, и отново при изгрев след кратък полет над студените води.