Тя си пое дълбоко въздух и усети как напрежението в мускулите на раменете й отслабва. Не можеше да си спомни последния път, когато някой я беше изслушвал. Не че Шарън Дъглас можеше да се втурне обратно към Сената и да оправи всичко. Джени не хранеше илюзии за бъдещето на кариерата си в авиацията.
Трябваше сериозно да помисли за друга работа.
14
Летище „Хийтроу“, Лондон
7:58 ч
Вторият пилот Гарт Абът стоеше до прозореца на малката си хотелска стая и закопчаваше униформеното си сако с позлатени петлици с лявата си ръка, защото с дясната притискаше мобилния си телефон до ухото, сякаш натискът можеше да изцеди още няколко думи от замлъкналия уред.
Какво искаше да каже с това „Може би“?
Съзнанието му внезапно отлетя далеч до дома им в Уисконсин и жена му, и отново се зае със старата мъчителна игра да реши дали има нещо, за което да се тревожи.
— Ще се видим в четвъртък — беше казал той.
— Може би — беше отвърнала тя, преди да затвори.
Той погледна часовника си и с облекчение видя, че все още му оставаха двайсет и петте минути, които си беше отделил да отскочи до ресторанта и да закуси набързо, преди „Капитан Слънчо“ да се довлече през фоайето и да му развали деня.
В Лондон беше осем сутринта, а в Уасау — два през нощта. Обаждането й го беше стреснало. Тя знаеше, че той никога не изключва телефона си, но рядко му звънеше.
„Дали не се притеснява, че няма да се върна навреме? Но аз винаги се връщам навреме, когато обещая.“
Гарт дръпна ципа на чантата, сложи си шапката и хвърли последен поглед в огледалото, преди да изхвърчи през вратата. Беше изпитал облекчение, когато беше разбрал за голямото закъснение на пристигащия самолет. Така беше спечелил няколко допълнителни часа сън, но изведнъж се почувства пак уморен.
„Може би се притеснява, че ще летя с Фил Найт. Може би не трябваше да й казвам, че ме дразни.“
Пред асансьорите на третия етаж нямаше никой друг от екипажа и той тайничко се зарадва на това. Умът му все още превърташе със скърцане всички възможности и Гарт не искаше да го разсейват. Подобно на компютър, осъден вечно да изчислява точната стойност на числото пи, трябваше да се бори с импулса да намери стол и да се свие в него, докато търсеше отговор — отчасти от объркване, отчасти от страх.
„Боже господи, дали не смята да ме напусне?“
Тази възможност се въртеше в ума му от месеци въпреки твърденията й, че е доволна от брака им. Имаше някои малки несъответствия и той осъзна, че е отказвал да обмисля възможността тя да се среща с някой друг. И все пак, понякога разсеяният й поглед го плашеше и той се притесняваше, че тя е готова да побегне, дори все още сама да не го осъзнава.
Излезе от асансьора почти тичешком, забърза през фоайето покрай поставените в саксии папрати, влезе през големите двойни врати на ресторанта и забеляза Найт на една маса до входа прекалено късно, за да го избегне.
— А! Тук ли си бил, Фил? — каза Гарт вяло, когато с ужас осъзна, че Найт също го е видял.
Усмихна се насила, въпреки че не очакваше нищо подобно в отговор.
Командирът се беше свил над купата си с овесени ядки, сякаш я пазеше от някого. Той кимна на втория си пилот и махна към съседния стол, все още обгърнал купата с лявата си ръка.
— Добро утро — измърмори.
Гарт издърпа стола и седна. На масата пред Найт беше оставено сутрешното международно издание на „Ю Ес Ей Тудей“, но вестникът беше сгънат и недокоснат.
— Е — започна Гарт престорено весело, — този път стигна ли до града?
Вече знаеше отговора.
— В смисъл Лондон? — попита Найт.
„Не, кретен такъв. Банкок!“ — помисли си Гарт, като внимаваше отговорът да не стигне до устните му.
— Да — отвърна. — Централната част на Лондон.
— Не — отвърна командирът толкова остро, че го стресна. — Аз, хм, вечерях с един приятел тук.
„Да бе, точно така — помисли си Гарт. — Сигурно си прекарал цялата нощ с някой разговорник. Никога не съм виждал командир, който да се притеснява толкова от диспечери чужденци.“
Един сервитьор профуча покрай тях с пълен поднос храна за съседната маса, като блъсна стола на Гарт. Втори се доближи до масата им с кана кафе и отегчена физиономия.
— Ще закусвате ли?
Предишната примамливост на закуската беше избледняла след странните думи на Каръл по телефона и напълно се беше изпарила в компанията на Найт. Гарт поклати глава.