— Само кафе, благодаря.
Сервитьорът напълни чашата му и изчезна, като ги остави в дълбоката притеснителна тишина, с която Гарт вече бе свикнал в присъствието на Фил Найт. Той разбърка малко захар в кафето си и се зачете в статията на първата страница на сгънатия вестник. Искаше му се да се пресегне и да го отвори — статията беше за една компания, в която притежаваше акции — но Найт се държеше странно по отношение на подобни неща. Ако това си беше неговият вестник, списание или каквото и да е, той мразеше някой друг да му го пипа. Гарт отклони погледа си и отбеляза наум да си купи собствен вестник, преди да излязат от хотела.
Оставаха две седмици и още два международни полета, преди месецът на съвместна работа с Найт да изтече. Гарт вече беше записал следващите си полети по такъв начин, че да го избегне като партньор. Пилотите в гражданската авиация превръщаха записването на бъдещи полети в ритуал, но в подобни случаи това си беше въпрос на емоционално оцеляване.
— Опасен ли е? — беше попитала Каръл.
— Не, не е опасен, нито пък е точно некадърен — беше отвърнал Гарт. — Просто е… много несигурен в себе си. И наистина вярвам, че ме мрази, въпреки че звучи параноично. Ако става въпрос, според мен той мрази всички втори пилоти.
Внезапното изскърцване на избутан назад стол го стресна. Той вдигна очи и видя, че Найт става от масата, вдига чантата си и се отправя към изхода, без да каже и дума.
— Ще се видим в автобуса — подвикна Гарт след него.
Отговор нямаше.
На борда на „Меридиън“ 6, летище „Хийтроу“, Лондон
8:45 ч
Джени Бретсън вече бе разкопчала колана си, когато уредбата иззвъня няколко секунди след като самолетът беше спрял до изхода. Изключи аварийната пързалка на първата врата отляво, преди да влезе в салона на първа класа, за да вземе семейство Ливай и да ги подготви да излязат първи. Хвърли предупредителен поглед на Лара Ричардсън, която беше третият член от екипа й с дисциплинарно предупреждение. Пилотите бяха започнали първоначалното спускане към Лондон, преди Лара най-сетне да се сети да й разкаже за катастрофата на дъщерята и страданията, през които минаваха родителите. Джени незабавно ги премести в първа класа, но междувременно двамата бяха прекарали цялата нощ в претъпканата икономическа класа.
Самите седалки отзад бяха достатъчни, за да ядосат хората, помисли си тя. По правило трябваше да са в състояние да опразнят целия самолет до деветдесет секунди, след като кацнат на пистата, но стюардесите знаеха, че това е долна лъжа. Пътниците бяха натъпкани толкова близо един до друг с толкова малко място за краката, че щеше да отнеме поне пет-шест минути, докато ги изведат навън. Да оставиш двама разстроени родители цяла нощ в тази обстановка беше просто жестоко.
Беше отишла до пилотската кабина, за да използва сателитния телефон на компанията и да се обади на началника на лондонския офис на „Суис еър“, който обеща да ги чака на изхода със специален пропуск от митницата. След това се беше обадила в болницата в Цюрих и бе чакала със затаен дъх, докато й съобщиха, че Джана Ливай все още се държи — обнадеждаващ факт, който тя беше побързала да им предаде.
Джени прегърна Ана Ливай на вратата, като преглъщаше собствените си сълзи.
— Ще се моля и за двама ви.
— Благодаря ви — каза Чък Ливай, като стисна ръката й.
— И отново искрено се извинявам за грубото отношение от страна на екипажа ми.
— Няма значение. Благодарим ви за помощта — усмихна се тъжно той и се обърна да прегърне жена си.
— Наша кола ще ви откара директно до полета за Цюрих — каза шефът на бюрото на „Суис еър“, който ги посрещна. — В момента преместваме багажа ви. Нашите хора ще ви чакат до самолета и ще ви откарат директно до болницата веднага щом пристигнете в Цюрих.
„Защо и ние не се отнасяме така с пътниците си?“ — помисли си Джени.
— Извинете, коя е старшата стюардеса? — попита я една млада жена в униформа на „Меридиън“.
— Аз съм — отвърна Джени. — Какво мога да направя за вас?
— Имам спешно съобщение за Джени Бретсън.
На няколко километра от „Хийтроу“ Гарт Абът напъха чантата си в багажното отделение на автобуса, който чакаше на алеята пред хотела. Влезе вътре и хвърли поглед назад между седалките, за да се увери, че Фил Найт вече се е качил. Както обикновено, командирът беше седнал най-отзад и безжизнено се взираше пред себе си.