Вторият пилот забеляза едно свободно място до прозореца по средата на автобуса, на безопасно разстояние от зоната, в която би му се наложило да поддържа разговор с Найт. Прибра пилотското си куфарче над седалката, мина покрай пътника до пътеката и седна, преди да го погледне. Мъжът седеше с почти същото безизразно лице като обичайното изражение на Фил Найт и за момент Гарт реши развеселено, че непознатият имитира командира. После потисна смеха си и го огледа по-внимателно.
Беше на около четирийсет, с късо подстригана черна коса и скъп костюм. Вратовръзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана. Но беше гладко избръснат.
Гарт отклони поглед, но после отново насочи очи към съседа си, този път към ръцете му. Носеше брачна халка, а на средния пръст на дясната му ръка имаше някакъв пръстен с монограм. Пилотът се наведе към пътеката и за момент успя да разгледа златната емблема, инкрустирана в червения камък на пръстена. Беше международно признатият символ на лекарската професия: змия, обвита около жезъл.
Доктор.
Непознатият се обърна и Гарт побърза да погледне встрани. Почувства се неудобно, че са го хванали да зяпа.
Брайън Логан беше прекарал голяма част от нощта в един парк в центъра на Лондон, който двамата с Дафни бяха обичали, докато полицаите не го посъветваха да се качи на едно такси и да се прибере в хотела си до летище „Хийтроу“. Брайън си спомняше, че плати на шофьора и отклони предложението му да го придружи вътре. Помисли си дали да не се стовари на едно от канапетата във фоайето, но чантата беше в стаята му, а и все някога трябваше да се качи, за да вземе душ и да се избръсне, преди да потегли на сутринта. Не можеше да си позволи да пристигне в Кейптаун като скитник, независимо как се чувстваше. Беше обнадеждаващо, заключи той най-сетне, че подобни неща изобщо го интересуват.
Беше се довлякъл до стаята, където свали дрехите си, спи се под завивките и най-сетне заспа, докато мислеше за Дафни, нощите им в Лондон и изумителното чувство просто да я държи в прегръдките си.
Беше се събудил от слънчевите лъчи през прозореца и със замаяна глава се беше обадил в бюрото за резервации в „Меридиън“, сигурен, че е изпуснал полета си и почти облекчен от тази възможност.
— Не, сър, полетът за Кейптаун доста закъсня тази сутрин — отвърна служителят. — Излитането е в 9:45.
Когато двайсет минути по-късно Брайън Логан слезе във фоайето, уханието на храната от ресторанта едва не го накара да повърне. Закуската беше последната му грижа. Трябваше да се пребори с мисълта, че му предстои мъчението да прекара часове на борда на самолет с логото на „Меридиън“. Дори видът на емблемата им върху билета беше накарала стомаха му да се свие и той отново се замисли дали да не отмени пътуването. Но организаторът на симпозиума нямаше да успее да намери друг кардиолог навреме. Трябваше да отиде.
Пътуването от хотела в северната част на огромното летище до четвърти терминал беше истински кошмар от тунели и задръствания.
Логото на „Меридиън“ беше навсякъде из залата. Притискаше го, подиграваше му се, разпалваше емоции, които преминаваха всякакви разумни граници. Изискваше се херкулесовско усилие, за да застане на тяхната опашка и да даде техния билет на техните служители, без да рухне. Трябваше да се върне три пъти до монитора, за да прочете номера на изхода си, който съзнанието му просто отказваше да възприеме. След третия опит си го записа, но листчето с номера мигновено му стана също толкова противно, колкото и фактът, че „Меридиън“ все още не са фалирали. Той се насили да запомни номера, смачка листчето и го метна възможно най-далеч от себе си.
Жестът му беше забелязан от един полицай, който при обичайни обстоятелства не толерираше боклуците в поверения му район, но нещо в позата на нарушителя го спря. В този човек имаше прекалено много гняв, а освен това топчето хартия веднага се беше изтъркаляло под един банкомат и бе изчезнало.
Щом няма доказателство, няма и престъпление, заключи служителят на реда.
Докато пътниците от Лондон се събираха на гишето, началникът на лондонското бюро на „Меридиън“, Джеймс Хейвърстън бързо закрачи към едно удобно стълбище встрани от главния коридор и спря там, за да провери нещо в бележника си. Остаряла технология, помисли си той, но все още върши работа. Компютърните списъци бяха излезли от принтера още преди часове, но сега задължението да изкарат хората, които току-що бяха пристигнали от Чикаго, да ги отведат до изхода и в крайна сметка пак да ги върнат на самолета, щеше да му създаде излишни притеснения. Беше умолявал ръководството на авиокомпанията да оставя транзитните пътници на борда, но шефовете на „Хийтроу“ не искаха и да чуят. В терминала имаше магазини и заведения, които чакаха да вземат парите на пасажерите от пристигащите полети.