Радиостанцията му изпука и той я вдигна механично.
— Повтори, ако обичаш.
— Трябва ми бройката на транзитните за Полет шест, Джеймс — изрече нисък женски глас с безупречно произношение.
— Сто и шест транзитни пътници за Кейптаун — отвърна той.
Знаеше, че към този момент много от тези хора вече свободно обикалят четвърти терминал, като все повече натоварват кредитните си карти и самолета, зареждайки се с излишно скъпи „безмитни“ стоки, от които едва ли се нуждаеха. Някои, разбира се, просто седяха като объркани овце близо до изхода и чакаха отново да се качат на борда, а малкото щастливци от първа класа прекарваха това време в т.нар. „Регентски салон“ на „Меридиън“. През мръсните прозорци на залата се виждаше как изтеглят „Боинг 777“, с който бяха пристигнали, за да отстъпи място на „Боинг 747“ за следващата отсечка.
Джеймс слезе по стълбите и видя една стюардеса, която тъкмо се насочваше към него. Дребната й фигура с правилни пропорции му беше позната.
— Джени! Как си, момичето ми?
Джени Бретсън го прегърна за секунда, после се усмихна уморено.
— Изтощена, Джеймс — въздъхна тя. — Но се радвам да те видя.
— За какво те търсеха от централата? — попита той, макар че вече подозираше какъв ще е отговорът.
Беше предал съобщението по радиостанцията, след като от Денвър бяха наредили тя да се свърже незабавно с тях.
— Нали не са успели да те убедят да продължиш до Кейптаун? — попита Джеймс.
Тя поклати глава и успя да се засмее:
— Все едно вече не знаеш, Юда.
— Джени! — възрази той, като се опита да прозвучи обидено. — Идеята не беше моя. Просто съобщих, че другото момиче е болно.
— Ами да, обичайната история — отвърна Джени и захленчи жално. — Молим те, Джени! Молим те! Ако не отидеш, ще нарушим правилата, ще трябва да отменим полета, да застреляме шефа на лондонското бюро, да уволним целия екипаж и да се откажем от полетите си до Лондон!
— Ужас — засмя се той.
— О, много ги бива в това, Джеймс! Заслужават поне „Златен глобус“ за актьорско майсторство. — Тя отново промени гласа си. — Джени, обещаваме ти, че всичко, което трябва да направиш, е да се върнеш на самолета и да отдадеш тялото си на каузата. Ще имаш място в първа класа. Можеш да спиш! Ние ще спазим правилата, а ти ще спечелиш повече пари.
— Коя е старшата стюардеса за този полет? — попита Джеймс.
Тя отново въздъхна, този път още по-уморено, и прокара ръка през кестенявата си коса.
— Любимата ми проклета лицемерка. Джуди Джаксън.
— Небеса! След всичките ти лични проблеми с нея?
— Ами това е стара история, но тя така и не ми прости, че я изгоних от работа.
— Докато беше шефка на стюардесите в Денвър ли?
— Временна шефка, ако трябва да сме точни. След този пост трябваше да се насоча към въоръжени грабежи на старици и изнасилване на деца, за да си възвърна част от самоуважението.
— Винаги се изненадвам, когато Джуди се появи. Все си мисля, че компанията ще я уволни. Никога не съм срещал по-злобна жена.
Джени сложи ръце на кръста си и наклони глава.
— И защо да я уволняват, Джеймс? Вие не казвате на Денвър как работи всъщност, така че тя продължава да къса нервите на стюардесите, да гони пътниците и да върти номера на пилотите, при това с нарастващи темпове.
— Бива я в това.
— Извинявам се. Не трябва да говоря така. Не подхожда на една дама.
— Но си напълно права за Джаксън.
— Е, както и да е… благодаря за разбирането, приятелю. — Джени го потупа по ръката. — Ако оцелея след два полета с лейди Джаксън и килията й за мъчения, ще се видим вдругиден.
Джени го подмина и пое към изхода, а Джеймс я проследи с лека тревога. Когато се запознаха, тя беше на двайсет и шест, убийствено красива и пълна с енергия, а дребната й фигура беше със съвършени пропорции. Но под тази външност се криеше умна и способна жена. Джени винаги беше притежавала елегантност, която я правеше сексапилна и желана — и това бе довело до кратък роман между тях преди много години. Шестмесечното удоволствие бе помрачавано единствено от невротичните му опасения, че двуметровото му тяло ще я повреди по някакъв начин. Изглеждаше крехка, макар че изобщо не беше така.