— Благодаря, добре сме.
— Чудесно. Скоро ще започнем да се качваме. — Тя се отдалечи с усмивка.
— Мартин Нгуме, ако обичате, елате на гишето — каза друга служителка по радиоуредбата. — Ако господин Нгуме е в чакалнята, моля да се яви на гишето.
Мартин скочи като ужилен, а сърцето му заби учестено. Дали не бяха научили нещо ново за майка му?
— Аз съм Мартин Нгуме — прошепна тихо.
— А, страхотно. Имаме добра новина за вас, мистър Нгуме.
— Каква?
— Прехвърляме ви в първа класа за цялата отсечка до Кейптаун.
Мартин се опита да се усмихне въпреки объркването си.
— Благодаря ви, но това не е нужно.
— Почакайте. — Служителката вдигна един лист, току-що излязъл от принтера. — Познавате ли жена на име Клеър Лангстън?
Усмивката му беше незабавна и явно заразителна, защото служителката също се усмихна широко в очакване на отговора.
— О, да. Клеър. Пътувахме заедно от Чикаго. Беше много мила.
— Е, мистър Нгуме — каза служителката, като взе дясната му ръка и внимателно положи новия златист плик за билета в нея, — явно е много мила жена. Мис Лангстън преди малко ви купи билет за първа класа до Кейптаун.
След като чистачите приключеха с работата си в салона на „Боинг 747“, а стюардесите подготвеха кухненските помещения, оставаше единствено обаждането на старшата стюардеса. Беше едно от малките, но донякъде традиционни правила на „Меридиън“. Единствено тя можеше да пусне лавината от пътници на борда, независимо от желанието на служителите на летището да освободят чакалнята колкото се може по-скоро.
Старшата стюардеса Джуди Джаксън пристъпи напред в коридора за качване за да позвъни, но спря за момент. Някой беше наредил в началото на ръкава да се поставят огледала, очевидно като застраховка срещу опасността пристигащите пътници да бъдат посрещнати от неизрядна стюардеса и да останат с лошо впечатление за британските служители. Добра идея, реши Джуди. На всяка жена се случваше да изглежда отвратително понякога, а дори и мъжете можеха да имат страшен вид с коса, разрошена от турбините на самолета, и със зачервени очи.
Тя проучи отражението си и остана доволна от гледката: леко бухнала тъмноруса коса до раменете и съвсем малко бръчки на приятно почернялото четирийсетгодишно лице. Очната й линия беше съвсем на място, а по зъбите й нямаше следи от червило — най-големият й кошмар. Изправи гръб в усилие да достигне 172-та сантиметра, на които толкова държеше.
„И за какво?“
Мисълта я прониза неочаквано. През последните няколко години връзки с мъже просто нямаше и в някои сутрини — когато нямаше нужда да се гласи заради авиокомпанията — кошмарният вид я устройваше напълно. Защо да се тормози в крайна сметка? Мъжете, изглежда, вече не я намираха за интересна, независимо от старанията да поддържа фигурата си.
Джуди се наведе и погледна през малкото прозорче на ръкава към терминала. Пътниците се тълпяха в чакалнята, нетърпеливи да бъдат натъпкани в алуминиевата тръба на боинга. Тя хвърли поглед към часовника си и реши, че могат да почакат още минута. После отново притисна лице към прозорчето и се опита да зърне мъжа, когото беше видяла преди половин час.
Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, и точно това беше проблемът: той неприятно наподобяваше починалия й баща, дотолкова, че я полазваха ледени тръпки. Не че искаше отново да види лицето му, но то постоянно изскачаше навсякъде по света и нарушаваше спокойствието й по начин, който така и не можеше да си обясни. Сякаш я наблюдаваше. Сякаш не беше свършил с мъченията.
„Ето го! — помисли си. — Този отляво… Не, не е той.“
Отбеляза си наум да мине по пътеките след излитането и да потърси мъжа. Беше странна мания и тя го знаеше, защото беше докарала трима психотерапевти почти до припадък, докато им я обясняваше. Беше й писнало да отговаря на единствения им въпрос, зададен по разнообразни, еднакво лишени от въображение начини: „Защо се страхувате от подобни лица?“.
„Ако знаех това — бе изкрещяла на единия, закръглен мъж с островърха брадичка, — нямаше да ходя на психоаналитик! Нали?“
Преди няколко години се беше случило нещо, което беше поставило още един прът в колелата на брака й. Едно мъжко лице в тълпата я беше разтърсило до такава степен, че беше оставила съпруга си в чакалнята почти цял час, докато останалите пътници се качваха в самолета. Беше се върнала в последния възможен момент, след като беше преследвала двойника чак до един паркинг, но вредата вече беше нанесена. Съпругът й, който скоро щеше да бъде бивш, не й беше проговорил с дни и почивката им се бе провалила.