— Може ли да попитам как се казвате, сър?
— Доктор Брайън Логан.
— Разбирам. Е, доктор Логан, направили ли сме нещо, за да ви обидим?
Вихърът от емоции, който премина през лицето на Брайън, накара Джеймс да отстъпи крачка назад. Той хвърли поглед встрани и с облекчение видя как един от познатите му полицаи се доближава. Доктор Логан явно търсеше подходящите думи:
— Искате… искате да знаете дали сте направили нещо, за да ме обидите? — изръмжа той.
— Да, точно така. Притеснявам се от факта, че изглеждате наистина ядосан. Какво е станало, за бога?
Брайън го подмина и пое към служителката на изхода. Джеймс тръгна след него, а полицаят изостана малко, като внимателно наблюдаваше сцената.
— Искате да знаете какво сте направили — повтори Брайън бавно, като подаде билета си на жената, която наблюдаваше началника си за някакви указания. Тя също виждаше полицая, който се приближаваше отдясно.
Джеймс й кимна да продължи да си върши работата.
— Добре дошли на борда, доктор Логан… Заповядайте в първа класа, място 3-D.
Брайън взе билета си, без да го погледне. Очите му се впиваха в Джеймс Хейвърстън.
— Вашата авиокомпания уби жена ми и сина ми. Това достатъчно ли е?
Логан се извърна и забърза по ръкава, докато полицаят се приближаваше.
Джеймс вдигна ръка, за да го спре.
— Почакай секунда. — Той се наведе и натрака няколко команди в компютъра на изхода, като чакаше поддиректорията с досиетата на пътниците да излезе на екрана.
Логан, Брайън, доктор по медицина — понастоящем ищец в съдебен иск за 100 милиона долара срещу нас, защото е загубил съпругата си и неродения си син на наш полет. При никакви обстоятелства не обсъждайте този случай и подробности за нашите правила с него и не му давайте копия от официални документи. Отнасяйте се с максимална грижа и уважение. Почти няма вероятност отново да лети с нас.
Имаше и кратко описание на версията на „Меридиън“ за смъртта на Дафни Логан. Трябва да вземе решение, осъзна Джеймс.
Той замря за момент. Сигурността на пътниците срещу стойността на един билет първа класа и една лекарска диплома? Джеймс кимна на полицая.
— Грешката е моя, Алф. Извинявай, че те извиках.
— Значи фалшива тревога?
— Точно така.
Далеч от погледите им в края на ръкава д-р Брайън Логан си пое дълбоко въздух, преди да се насили да влезе в самолета.
Джени осъзна, че Джуди Джаксън съзнателно я отбягва от момента, в който влезе в просторния 747–400 и се представи на двете стюардеси на вратата, Синди Симънс и Ел Шантрийз. Видя как Джуди се обръща и излиза от помещението.
„Не можеш да се промениш, а, Джуди?“ — помисли си тя, донякъде развеселена.
— Според вас къде ще съм ви от най-голяма помощ, момичета? — попита тя.
Синди и Ел едновременно посочиха с палец зад гърба си към дъното на самолета.
— Синхронно насочване. Браво — пошегува се тя и двете жени се засмяха.
Ел пристъпи встрани, за да продължи да посреща пътниците, а Синди се наведе към нея.
— Днес сме с една по-малко, а Джуди е стъпила на бойната пътека, както обикновено.
Джени кимна към първа класа.
— Само да си оставя нещата и отивам отзад.
Тя измина няколко метра по пътеката и се обърна, като измери Синди с погледа на ветеран. Стройната брюнетка се върна при Ел, която беше повече от 30 сантиметра по-висока от нея, и двете продължиха да поздравяват пътниците.
„Добро отношение, и двете изглеждат елегантни и са настроени приятелски. Защо не бяха с мен от Чикаго?“ — помисли си тя. Все още й предстоеше задачата да напише доклади за повечето от предишните си подчинени.
Джени отново провери билета си, за да се убеди, че е на място 3-А; 3-В засега беше свободно и тя се надяваше да си остане така. Щеше да й е по-лесно да се отпусне, ако не се съобразява със съсед.
Шестте места на третия ред в първа класа бяха наредени по двойки — две отляво, две отдясно и две в средата, като всяка седалка беше сравнително просторна и оборудвана със собствен видеоекран. Имаше достатъчно място за краката.
В 3-F вече седеше някакъв бизнесмен в скъп костюм, който измъкваше папка от куфарчето си.
До задния вход на първа класа настъпи раздвижване и Джени вдигна поглед към влизащия мъж, който държеше кожено куфарче в едната си ръка и билет в другата. Той се огледа объркано, като търсеше мястото си. Докато се съсредоточаваше върху простата задача да напъха чантата под седалката си, нещо във вида й привлече вниманието му. Джени за момент се притесни, когато осъзна, че нарочно се бави, за да го огледа. Тъмнокос, в края на трийсетте… не, в началото на четирийсетте… трудно е да се каже, заключи тя, но красив, елегантен и добре облечен. Изражението му беше сурово, почти гневно всъщност, но някак не изглеждаше обичайно за него.