Той внимателно остави куфарчето в скута си, после размисли и го бутна под седалката отпред. В крайна сметка то се озова върху коленете му. Усети погледа й и се обърна, а тя се усмихна.
В отговор получи бледо подобие на усмивка. Този човек очевидно беше разтревожен от нещо. Джени пое към задната част на самолета, като спря само за миг в кухненското помещение на първа класа, за да провери компютърната разпечатка.
„3-А, аз… 3-D, д-р Брайън Логан. Аха! Доктор. Интересно.“
Тя пое назад по все още пълните с хора пътеки, като спираше да се усмихне на пътниците един по един и да помогне с неизбежната задача по поставянето на големи чанти на високи места. Но продължаваше да мисли за доктора в първа класа. Дали пък тук не се крие някаква тайна, която трябва да научи?
В пилотската кабина горе Гарт Абът седеше в дясната седалка пред ултрамодерното табло на боинга и наблюдаваше терминала на „Хийтроу“, който бавно се отдалечаваше зад предното стъкло. Невидимият влекач на четири етажа под него равномерно избутваше натоварения 747 назад и настрани, за да направи място за друг „Боинг 777“ на „Меридиън“, който беше пристигнал по-рано.
Гарт осъзна, че непрекъснато мисли за Каръл и второто си обаждане долу от рампата, докато извършваше наземен оглед на самолета. Опитваше се да анализира тревогата си, но не успяваше.
Беше събудил жена си и беше чул приятното, доскоро любимо хриптене в сънливия й глас, което винаги го възбуждаше:
— Мила, какво имаше предвид по-рано, когато казах, че ще се видим, като се върна, с онова „може би“?
— Хм? Какво?
Той повтори въпроса си и чу как завивките шумолят, докато тя се изправяше.
— Вече сме говорили за това, Гарт.
— За какво?
— За нас. Виж, просто… прибери се жив и здрав вкъщи и ще говорим.
— Аз винаги искам да се прибера жив и здрав, мила. Но за какво ще говорим? Някакво предчувствие ли имаш? Лошо предчувствие за този полет ли?
Настъпи дълго мълчание, преди тя да отговори, и той чу как първо се прокашля.
— Не. Не за полета.
— Тогава какво?
— Опитвам се да ти го кажа от години, Гарт. Казвам ти го от години, но ти си прекалено влюбен в самолетите, за да ме слушаш.
— Самолетите ли? Какво, защото отсъствам толкова често ли?
Мълчание. Той чу как тя премести слушалката.
— Трябва… трябва да ти кажа нещо, Гарт. Но сега не е удобно.
— За нас?
— Да.
— Не си ли щастлива?
— А ти как би могъл да знаеш?
В слушалката се чу шум, но Гарт не му обърна внимание.
— Бейби, моля те! Ще ме подлудиш. Какво става?
— Когато се върнеш, ще говорим. Не сега. Затварям, Гарт. Ще се видим, когато се прибереш.
Връзката прекъсна и той остана неподвижен няколко секунди, напълно зашеметен, преди да набере отново. Този път се обади направо телефонният секретар. Значи беше изключила телефона. Гарт хвърли поглед към Фил Найт, който се занимаваше с двигателите. Искаше му се да свали слушалките, да каже на Найт да си намери друг втори пилот и да хване първия самолет обратно. Но не можеше да го направи, щеше да изгуби работата си.
Умът му отчаяно търсеше обяснение, докато нуждата някак да оправи нещата подхранваше нарастващата паника, основана на добре познати стари страхове. Обичаше я до полуда, имаше нужда от нея, но не беше в състояние да постави летенето на второ място. Осъзна, че твърде рядко се беше прибирал вкъщи.
„Може би все още можем да оправим нещата“ — помисли си Гарт.
— Налягане на маслото, четвърти двигател — мърмореше си Найт.
Гарт забеляза как командирът хвърля объркани погледи надясно, чудейки се защо не получава отговор от втория си пилот. Първи и втори на лявото крило и третият двигател от вътрешната страна на дясното вече работеха на празни обороти и Фил натискаше стартовия ключ на четвърти двигател.
— Температурата на двигателя се покачва — рече командирът, загледан в показанията. — Но оборотите не мърдат.