В слушалката последва очакваният период от ръмжене и покашлялия, докато Пъркинс се събуди.
— Шарън, нали се съгласихме, че това е фалшива тревога…
— Не бях права, окей? Приятелите ни от другата страна в Сената в този случай не грешат. Няма да повярваш през какво минах току-що, докато пристигна.
— Какво, кофти ли беше полетът?
— Никакво обслужване, никакво възпитание, липса на ред, липса на обучен персонал, невероятно претъпкване, плюс онова, което една моя нова приятелка нарече „синдром на плъховете“. Бил, може и да сме се справили с терористичната заплаха, но ако не излеем малко студена вода върху системата, тя съвсем скоро ще избухне отвътре.
Летище „Хийтроу“, Лондон
9:40 ч
Мартин Нгуме беше влязъл в първа класа с широко отворените очи и страхопочитанието на средновековен гражданин, пристъпващ в катедрала. След като беше прекарал повече от дванайсет часа в миниатюрната машина за мъчения в икономическа класа, седалките в първа му изглеждаха като тапицирани с кожа тронове. И всички оборудвани с електронните играчки, в които се беше влюбил, откакто беше пристигнал в Америка.
Ел Шантрийз, високата и стряскащо руса стюардеса, забеляза колебанието му, докато го поздравяваше на вратата, и посочи наляво към носа.
— Добре дошли на борда, господин Нгуме. Вие сте в 2-А.
— Моля?
— Завийте наляво и продължете нагоре през завесите.
Мартин се усмихна и пое напред. Все още не можеше да повярва, че американката беше проявила такава щедрост. Вълнуваше се от мисълта, че ще прекара остатъка от пътуването в такъв лукс. Настани се предпазливо на седалката, вдъхна дълбоко аромата на кожа, прокара ръце по меките облегалки и внимателно разтвори малкия екран, четейки инструкцията отстрани.
— Искате ли нещо за пиене, преди да потеглим, сър? — попита друга стюардеса, която внезапно се беше появила до мястото му.
Той се огледа за обичайната метална количка с напитките, но не я видя, и се зачуди къде ли я беше оставила.
— Бих… искал портокалов сок, моля.
— Разбира се — каза тя и изчезна в кухнята, за да му го донесе.
„Като в ресторант значи — помисли си той. — Мама би се зарадвала да види всичко това.“
За момент истинската причина за пътуването беше избледняла от съзнанието му. После смазващата тревога се завърна, но той все пак успя да си припомни любимия й съвет: „Онзи, който проваля удоволствието си от едно чудесно преживяване, защото се притеснява за неща извън своя контрол, пропилява един дар“.
Беше на едно чудесно място благодарение на щедър подарък. Щеше да му се наслади максимално. И без това не можеше да направи нищо повече за майка си преди да стигне в Кейптаун, освен да се моли.
На борда на Полет 6, летище „Хийтроу“
11:38 ч
На отсрещната страна Робърт Макнотън барабанеше с пръсти по ръба на коженото кресло. Бързината и интензивността на нечутия ритъм се увеличиха значително след последното съобщение. До десния му лакът имаше прозорец и той ясно виждаше през него стълбичката на екипа механици под четвърти двигател. Няколко техници в бели гащеризони с логото на „Меридиън“ се суетяха около него и беше съвсем ясно, че усилията им нямат практически нищо общо с каквито и да било въображаеми маршрути на английската кралица.
В салона на първа класа се чувстваше нарастващо напрежение още от първото закъснение насам и Макнотън го долавяше. Пътник на име Логан се оплакваше най-шумно от температурата, забавянето и отношението на служителите от авиокомпанията. Господин Логан, заключи Макнотън, очевидно се беше качил на борда вече ядосан, а отсъствието на свестен екипаж бе влошило допълнително настроението му.
Логан отново беше станал и разговаряше със старшата стюардеса, като този път сочеше часовника си и с отвращение жестикулираше към екипа механици отвън. Робърт Макнотън беше преминал собствената си точка на кипене още преди няколко минути, с последния епизод от дългия и все по-фантастичен сериал от лъжи. Той разкопча колана си, изправи се и се насочи към кухненското помещение. Отвори завесата в момента, в който същата стюардеса се канеше отново да включи уредбата.