— Моля? Сама не си вярваш. Но щом го спомена, защо излитаме с екипаж, който не отговаря на изискванията?
— Както знаеш, с твоя задник на борда технически отговаряме на изискванията. Но ти не си едно от момичетата ми и аз нямам нужда от твоята помощ, а и не бих я приела, дори да имах. Върви да спиш зимен сън и не ми се пречкай.
— Никога няма да се промениш, нали, Джуди? Същото нахално, агресивно поведение и същата пълна липса на отношение към клиентите.
— Седни си на мястото, Бретсън! Или искаш да арестувам и теб?
Джени въздъхна и посочи нагоре, когато двойният сигнал за излитане прозвуча в салона:
— Ти ли ще уведомиш командира за случката, или аз да го направя?
— Никой няма да говори с моята пилотска кабина освен мен. Чат ли си?
— Те трябва да знаят, Джуди.
— Изчезвай веднага, по дяволите! — отсече Джуди, като посочи напред.
Джени се оттегли през завесите и достигна мястото си в момента, в който двигателите достигнаха пълна мощност и тежко натовареният „Боинг 747“ започна да набира скорост за излитане.
17
„Меридиън“ 6, в полет
11:54 ч
Фил Найт включи автопилота на самолета, когато боингът премина 2400 метра и диспечерите от Лондон ги насочиха на юг. Проследи как сложната система на автопилота внимателно изравни големия реактивен самолет на височина 11 000 метра, а автоматичната тяга нагласи двигателите на зададената скорост по същия начин.
Командирът погледна надясно, за да се увери, че вторият пилот все още държи ламинирания лист за проверка на системите в скута си. В часовете след спора им на „Хийтроу“ единственото им общуване се състоеше в задължителните съобщения. Фил Найт осъзнаваше, че е реагирал прекалено остро. Това не беше правилното време и място да се справи със снобизма на втория си пилот, но той не беше измислил начин да поправи бедата. Вторият пилот наистина си го беше изпросил, но от Фил се очакваше да бъде водач, а той не беше достатъчно внимателен. Избухването му беше влошило нещата.
— Проверка на системите — каза Фил.
Гарт Абът вдигна очи и кимна.
— Разбрано. Висотомер?
— Две-девет-девет-две.
— Налягане?
— Нагласено. Салонът е на две хиляди и триста.
Те преминаха през остатъка от въпросите и отговорите в списъка без допълнителен коментар.
— Проверка на системите завършена.
— Благодаря.
— Няма защо — отвърна Гарт, като се поколеба за момент и се зачуди какво ли означаваше това.
Найт никога не благодареше на втория пилот за нищо.
„Сигурно се е изпуснал“ — помисли си.
Бренда Робъртс подскачаше нагоре-надолу в мястото си до прозореца, докато излитаха.
— Джими! Трябва да видиш това! Еха!
— Какво, мила?
— Сградата на Парламента, и… Биг Бен… а това трябва да е Темза. Помниш ли онази картичка, която ти показах?
— Аха.
— Скъпи, сега е на живо!
Джими разкопча колана си и се наведе през коленете й, за да погледне през прозореца, като се чудеше дали някой от екипажа няма да му се скара.
Няма значение, реши накрая. Обичаше да вижда Бренда толкова възбудена.
— Еха, бейби, наистина е страхотно, а?
Тя се обърна и го прегърна силно, като почти му изкара въздуха.
— Толкова те обичам, Джими Рей! Благодаря ти, че изпълни мечтата ми!
— Е, нали ти спечели състезанието, мила?
— Но ти, старото тексаско момче, каза: „Що пък да не отидем?“.
Тя го целуна страстно, предизвиквайки леко объркване и притеснение, дори след всичките им години заедно. После отново се обърна към прозореца и изписка:
— Дувър! Джими, това със сигурност е Дувър!
Гарт Абът мислено се понесе към къщи, докато гледаше как брегът на Англия се отдалечава под тях. Полетът с Фил Найт беше достатъчно труден, но бледнееше в сравнение с чувствата към собствената му съпруга. Беше се надявал, че рутинните задължения по излитането и набирането на височина ще му помогнат да натика изгарящите го съмнения в някоя по-малка и лесно контролируема част от съзнанието му. Но това не беше проработило и сега той просто искаше да го оставят на мира, поне за няколко минути.