— Мисля… да отида отзад да взема малко кафе и да поседна, Фил. Имаш ли нещо против?
Фил Найт го погледна безизразно.
— Не. Върви.
— Искаш ли нещо за пиене?
Командирът поклати глава и се наведе да провери екрана и да се увери, че в малкия коридор зад пилотската кабина няма никой. Превключи всички камери в многобройните салони на огромния самолет, преди да върне на първата сцена.
— Всичко изглежда спокойно и коридорът е чист. Можеш да излезеш.
Гарт освободи колана, изправи се, взе шапката си и излетя през строго охраняваната врата на пилотската кабина. В същото време диспечерите от Париж наредиха промяна на честотата.
— Разбрано, Париж — каза Найт. — Едно-двайсет-четири-точка-пет.
— Не, „Меридиън“, честота едно-две-четири-точка-нула-пет. Повтори?
— Добре, едно-две-четири-точка-нула-пет.
— Oui. Bonjour.
— Приятен ден — отвърна Фил.
Обади се на новия диспечер, за да потвърди новата честота, и се облегна назад. Стомахът му се сви при мисълта за ужасните акценти, с които му предстоеше да се справи по-нататък. Просто не беше честно. Предполагаше се, че английският е международният език на въздухоплаването, и той беше разчитал на този факт, когато кандидатства за работа в международния отдел. Никога не беше учил чужди езици в училище. Просто не му вървяха. Но защо не го бяха предупредили, че вариантът на английски език, който говореха половината диспечери в Европа и Африка, по същество е абсолютно неразбираем? Защо в „Меридиън“ не учеха пилотите си на това?
Вторият пилот, разбира се, нямаше никакъв проблем с акцентите и това беше вбесяващо. Фил все още леко се изчервяваше при спомена как при първото им пътуване му се беше наложило да признае, че не разбира нищичко. Абът се беше престорил на вежлив, като помагаше с превода и сам водеше разговорите, но Фил беше сигурен, че в същото време колегата му няма търпение да се върнат и да разпространи новината за некомпетентността му из целия международен отдел на „Меридиън“.
Фил хвърли поглед през рамо към вратата на пилотската кабина и се зарадва, че я вижда все още затворена. Искаше му се да може да заповяда на втория пилот да седне в първа класа и да не се връща с часове, но правилата бяха ясни: пилотите в екипаж от двама души можеха да напускат кабината единствено по физиологични причини, а сега имаше и цял списък с допълнителни правила и процедури, които подсигуряваха никой освен екипажа да не влиза в кабината — правила, които правеха от влизането и излизането необходимо зло. Трябваше да се примири с присъствието на втория пилот, въпреки че пътуването щеше да е много по-приятно без Гарт Абът и изгарящото му презрение, усилено след открития им сблъсък.
„Ти не заслужаваш да си капитан — сякаш му казваше винаги самодоволното изражение на Абът. — Ти изобщо не знаеш за какво става въпрос тук.“
Фил погледна надолу към пилотската си чанта и измъкна портфейла, който винаги носеше, за да го отвори на снимките на семейството си. Жена му Дорис и тримата му синове се усмихваха на плажа на Бахамите, където ги беше завел на почивка. Да празнуват всъщност. Току-що беше получил предложение за командир на 747 в международния отдел и това беше повод за празнуване. Петдесет хиляди долара повече годишно, въпреки че държавата вземаше трийсет процента от тях. Но най-сетне беше на върха на професията си. През цялата си кариера жадуваше да се измъкне от вътрешните линии, да види света и да се нарече опитен международен командир на „Боинг 747“. Дотогава двайсет и петте му години като пилот за „Меридиън“ бяха преминали предимно в „Боинг 727“ и по-късно „Боинг 737“ из Средния запад, по всички добре познати летища. Беше станал командир още преди десет години без особени усилия. Вече беше напълно наясно с вътрешните полети, всички диспечери говореха английски, никога не му се случваше да каца на писта, която да не познава като дланта си, и вторите пилоти винаги му отдаваха дължимото уважение.
„Тогава защо, по дяволите, напуснах?“ — запита се той.
Фил погледна през левия прозорец на изток и се запита дали може да види швейцарските Алпи. Протегна се надолу, потърси карта на Европа и я извади. Знаеше много малко за европейската география, но се беше опитал да запомни поне къде бяха различните държави.
„Не, прекалено сме на север, за да е Швейцария. Сигурно е Германия.“
Представи си, че вече вижда швейцарските Алпи в далечината, но трябваше да провери и навигационните инструменти, за да е сигурен.