През ума му премина още една вълничка от завист и той се опита да я потисне. Абът щеше да разпознае всяка особеност на пейзажа. Вторите пилоти бяха подвижни атласи. Те гледаха отвисоко всеки, който нямаше толкова опит, и мразеха ветераните от вътрешните линии, които изведнъж се прехвърляха в международния отдел, за да изкарват повече пари. Фил усещаше това изгарящо презрение всеки ден.
А всеки полет му се струваше изпит, на който се проваляше в момента, в който се явеше.
Мястото до Брайън Логан беше празно, а Джени беше достигнала предела на възможностите си да скучае без компания. Двойното прозвъняване, което обявяваше, че са се изкачили над 3300 метра, беше прозвучало преди няколко минути, а светлината за коланите все още беше включена, но тя не можеше да издържа повече. Винаги се беше справяла с гнева и раздразнението с помощта на движението. И сега всичко друго щеше да е по-добро от това да седи и да се сърди на Джуди и обидното й поведение. Тя тихо се измъкна от мястото си, излезе на пътеката, оправи полата и блузата си и се плъзна в 3-С до лекаря, който я изгледа донякъде стреснато.
— Здравейте — каза тя усмихнато, като улови погледа му.
Видя как чертите на лицето му се смекчават донякъде и протегна дясната си ръка над облегалката.
— Аз съм Джени Бретсън.
Неговата дясна ръка обгърна нейната, отначало предпазливо, а после по-здраво — силна ръка, която въпреки това беше способна на голяма прецизност.
— Брайън Логан. Приятно ми е да се запознаем… Джени.
Той се огледа, сякаш надзирателката можеше да разтвори завесите всеки момент и да го хване как тормози една от възпитаничките й.
— Мислех… че си стюардеса — каза той, като пусна ръката й.
— Аз съм — отвърна тя, но вдигна вежда и прошепна с конспиративен тон. — Но се скатавам.
— Наистина ли?
Джени събу обувките си, прибра крака под себе си и се завъртя настрани в широката седалка, за да е с лице към него.
— Всъщност работех на този полет от Чикаго като старша стюардеса, но не им достигаше един човек до Кейптаун и шефовете ме принудиха. Така че, технически погледнато, съм част от екипажа, но в действителност по-скоро се возя гратис.
Тя видя как ръката му се отдръпва и се стяга, сякаш внезапно му стана неудобно, че я е докосвал или че дори разговаря с нея.
— Разбирам — каза той, а гласът му изведнъж охладня.
„Обърках ли нещо? — запита се Джени. Промяната беше мигновена. — Не, не съм.“
— Знаете ли, така се случи… — започна тя. — Имам предвид, че салонът е малък и всичко се чува…
Той внезапно се обърна към нея с лице, твърдо като камък.
— Можеш да отидеш и да кажеш на мис Джаксън, че това е евтин номер и няма да се хвана.
— Моля? — изгледа го смаяно Джени.
— Това, че те е изпратила да ми се подмазваш, да… се опитваш да ме спечелиш. Няма да стане.
Джени не отмести поглед от лицето му, въпреки че той не вдигаше очи към нея.
— Много грешите, докторе. Дойдох тук само да си побъбря с вас. Джуди Джаксън няма нищо общо.
— Все пак няма да стане — отвърна той.
— Какво няма да стане, доктор Логан? — попита тя тихо и меко. — Доктор Логан ли да ви наричам, или да използваме личните си имена и да си говорим на „ти“?
— Предпочитам „доктор“.
Тя кимна.
— Добре. Доктор значи. Но моля ви, кажете ми защо това, което не се опитвам да направя, няма да стане.
По устните му пробяга лека усмивка, преди да изсумти:
— Това е двойно отрицание.
— Наистина ли?
— Предполагам, че го знаеш — каза той по-малко враждебно. — Говориш правилно. По-добре от повечето устати боклуци, които работят в тази така наречена авиокомпания.
— Благодаря… за компанията. — Тя се усмихна. — Ей, докторе, с вас да се говори е голяма забава.
Тя закри устата си с ръка и продължи:
— Извинявайте. Това беше обърнат словоред.
— Какво? — попита той, като се преструваше на раздразнен.
Тя махна ръката си от устата.
— Старото правило е подлог-сказуемо-допълнение, а аз току-що обърнах словореда. А такива неща не правя.
— Аха.
— Този разговор наистина потръгна, а?
— Имаш си собствено място — заяви той остро.
Тя изчака няколко секунди, преди да отговори:
— Искате ли да ви оставя сам?
— Ако си дошла да ме манипулираш, да.