— Добре де, кафе и сведения. И като стана дума, какво точно мога да направя за теб?
— Ами като начало това е официално посещение.
— Предположих — отвърна Блейлок, като се помъчи да си придаде сериозно изражение и посочи шапката. — Затова бях с униформа тази сутрин.
— Аха. Само дето съм почти сигурен, че боксерките с Мики Маус не са по устава.
— Глупости! Колко пъти в кариерата си, полковник Бърд, си си казвал, че работиш за герой от анимационно филмче?
Дейвид се засмя.
— Добре. Схващам идеята.
— Но ти се канеше да ми обясниш защо си дошъл.
Докато Блейлок наливаше кафето, Дейвид му разказа за специалната комисия, която беше оглавявал, и страховете на разузнавателните агенции от евентуално манипулиране на ядосаните пътници с терористична цел. Докато свърши, домакинът му беше поставил пред него гигантска чаша невероятно добро кафе, беше облякъл хавайска риза и се беше настанил на столчето от другата страна на плота.
— Това ли е? — попита накрая.
— Общо взето — каза Дейвид. — Има ли вълшебен отговор?
Блейлок изсумтя.
— Аз дори не виждам вълшебния въпрос.
— Лично аз — подсказа Дейвид — не разбирам как заплахата от въздушен троянски кон изобщо се връзва с напрежението сред пътниците.
— Не се връзва — каза Блейлок. — Ето защо се притесняват.
— Как така? — попита Дейвид.
Джон Блейлок остави чашата си и театрално махна към тавана.
— Това е принципът за запазване на параноята. Предполагам, че не си чувал за него.
— Не.
— Сигурно защото току-що го измислих. Не, сериозно, какво става, когато разузнавателните агенции попаднат на два подобни проблема, които някак си не се връзват помежду си? Целият им инстинкт за конспирации се включва на максимум, аналитичната им машина заработва на високи обороти и те започват да търсят как да отговорят положително на въпроса: „Дали пък точно това не искат да си помислим?“. Особено когато сме във война.
— А „те“ в случая са неназована, неидентифицирана…
— Точно така. Мрачна сила от враждебни конспиратори, които винаги са на една крачка пред нас.
— Ти вярваш ли?
— Разбира се, че не. По-голямата част от кариерата ми премина в упражнението да се връщам от разни екзотични места, да влизам с танцова стъпка в Пентагона или в Лангли и да докладвам, че мрачната, основополагаща, революционна среща на високо равнище на колумбийски наркобосове, предизвикала ураган от свръхсекретни предупреждения и зловещи сценарии, всъщност се е оказала градинско барбекю парти, което някой от членовете на картела е организирал за стар приятел от Лима. Нали се сещаш, ония от Лангли търчат до Белия дом, за да получат разрешение за военен удар, а колумбийците просто се наливат с текила до басейна.
— С това ли се занимаваше?
— Е, пийнах малко текила, но не съм прекалявал. Всъщност играех ролята на тъпия американец с прекалено много свободно време, който изучава местните хора и екзотичните им шарени костюми. Ще се изумиш какви работи ще чуеш, ако си направиш труда да слушаш. Стига да пиеш бира, да се хилиш и да се оригваш, когато трябва.
— И така, като използваме твоя принцип за съхранение на параноята, тук всъщност има връзка, така ли?
Джон Блейлок присви очи към него.
— Питаш се дали има връзка между напълно похвалната тенденция на ядосаните пътници да изпитват желание да сритат авиокомпаниите по задните части, защото продължават да предлагат ужасяващи услуги, и нашите кръвни врагове, любителите на терора, които искат да създадат един огромен недвижим имот от Ла Джола до Кенебънкпорт, светещ в тъмното без нужда от електричество?
— Моля?
— Да изчезнат в ядрен облак. Съединените щати.
— О. Да, нещо подобно.
— Не. Няма планирана връзка.
— Което оставя отворена възможността за…
Блейлок драматично присви очи и се хвана за главата.
— Чакай да видя сега. Дали пък не може да е непланирана връзка?
— Добре де, отговорът е очевиден. — Дейвид вдигна ръка. — Виж, какво все пак би могъл да откриеш в тази мъглява картина?
— Отвличане на вниманието. Да кажем, че ти си новият шеф на терористите и си убеден, че твоя любим бог Велзевул иска смъртта на двеста и осемдесет милиона американци. Имаш голям проблем, защото информация за всяка твоя операция вероятно ще изтече по хиляда различни канала и армийката ти от наемни плъхове ще бъде заловена или избита. Всъщност американците здравата те нервират, защото толкова са се ядосали, че предшественикът ти е пробивал големи дупки във военните им кораби и е подкрепял групи, които използват граждански самолети, за да унищожават американски сгради и гражданите в тях, че са си направили труда да ти обявят война и сега, изглежда, знаят с подробности какво и къде планираш. Докато те гледат толкова внимателно и гонят плъховете ти навсякъде из земното кълбо, на практика не можеш да мръднеш. И какво правиш тогава?