— Впечатляващо. Моите комплименти за готвача.
— Готвачът ти благодари и приема пари в брой или златни наполеони. Искаш ли и малко шабли? Имам една каса в избата.
— Имаш изба на лодката?
— Не. Звучи обаче толкова симпатично претенциозно, нали? Все едно подушваш пластмасова тапа на винена бутилка. Всъщност избата ми е в един от шкафовете навън. Дори имам някои отлежали вина, реколта… — Той погледна часовника си. — … четирийсет и трета.
— Не, но благодаря. Това е страхотно.
От лявата му страна тихо се отвори врата и Дейвид погледна навреме, за да види млада жена с гарвановочерна коса, чието облекло се състоеше единствено от сънливото й изражение. Тя се появи на прага, като търкаше окото си с една ръка и държеше вратата с другата.
— Добро утро, красавице! — каза Джон Блейлок с такъв тон, все едно това се случваше всяка сутрин.
— Добро утро, Джон — измърка тя.
— Запознай се с един колега полковник, бебче. Дейвид, това е Джил. Джил, това е Дейвид.
Джил спря да търка окото си и бавно се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше факта, че е гола. После вдигна очи към Дейвид с леко засрамена усмивка и захапа палеца си.
— О! — възкликна тя тихо и му махна с ръка, преди отново да изчезне в спалнята.
— Е — продължи Джон Блейлок, без да нарушава ритъма на разговора, — какво друго мога да направя за теб?
Дейвид кимна с глава към затворената врата.
— Освен ако тя няма сестра там, вътре, един студен душ ще свърши работа.
— Няма сестра. Но можеш да скочиш в залива. Достатъчно студено е.
— Може ли да попитам на колко години си, полковник?
— Бих могъл да отговоря „достатъчно“.
— Но това щеше да е тъпа шегичка и…
— Да, никога не бих използвал подобна реплика. На шейсет и четири съм, чувствам се на двайсет и девет и преди да попиташ, синко, тайната е просто да се отнасяш добре с дамите.
— Да бе.
— Изглеждаш смаян.
— А… извинявай за въпроса, но не трябва ли да седиш на върха на някоя планина в Тибет и да преподаваш това познание на целия свят?
19
„Меридиън“ 6, в полет
15:01 ч
Джуди Джаксън избърса една капчица пот от челото си. Температурата в салоните на самолета беше твърде висока и тя вече беше помолила втория пилот да пусне климатика по-силно. Оплакванията на пътниците не й правеха впечатление, но зачестяваха.
— Виждате ли това малко нещо над главата си, което прилича на оченце? — беше попитала последния недоволен пътник. — Според вас защо сме ги сложили там? Ей, нека да помисля… — Тя завъртя очи към тавана и подпря бузата си с показалец, сякаш се опитваше да мисли сериозно. — О, може би за да охлаждат пътниците? — Тя завъртя вентилатора на включено и с усмивка го насочи към лицето на мъжа. — Ето, видяхте ли? Проблемът е решен.
Сега обаче самата Джуди Джаксън не се чувстваше добре, затова издърпа микрофона от поставката и нареди на пилота да засили охлаждането. После пристъпи към завеската, която разделяше бизнес и първа класа от останалите пътници и внимателно я дръпна, за да отвори малък процеп. Трийсет-четирийсет души бяха прави. Нямаше усмивки. Виждаше две от стюардесите си сред тях, които разнасяха напитки и добро настроение, но беше очевидно, че недоволството все още е високо след закъснението на „Хийтроу“ и намесата на доктора от първа класа.
Тя потръпна от отвращение при мисълта, че ще й се наложи да се справя с цял салон мърморещи пътници. В днешно време си купуваха билети за жълти стотинки, но винаги искаха повече и на нея й беше дошло до гуша.
А тук трябваше твърда ръка.
Двама спортно облечени мъже я забелязаха и поеха към нея. Джуди понечи да се оттегли зад завесата, но промени решението си. Изглеждаха ядосани, но не можеше да са по-ядосани от нея.
— Вие ли сте началник стюардесата? — започна един от мъжете.
— Аз съм старшата стюардеса, да. — Тя посочи към тавана. — Забелязахте ли светещия надпис за коланите и факта, че все още е включен?
— Да, както и да е — каза вторият. — Вижте, мис, поне три пъти се оплакахме на екипажа ви, че отзад е твърде горещо, а на жена ми вече й стана лошо.
— Вече се погрижих, сър. А сега и двамата седнете на местата си.
Мъжете се спогледаха.
— Не ме ли чухте? Надписът свети. Седнете по местата си.
— Знаете ли — започна по-едрият мъж, — дотук ми дойде от вашето нагло отношение.