Тя застана на няколко сантиметра от лицето му.
— И на мен ми дойде до гуша от пътници, които нарушават федералните закони, като отказват да се подчиняват на нарежданията ми. Заемете… местата… си… веднага!
— Хайде, Джим — каза вторият мъж, като дърпаше приятеля си за ръкава.
— Ще подам оплакване, жено — извика Джим с почервеняло лице.
— Внимавай да не ми объркаш името, ако изобщо можеш да пишеш, мъжо! — отсече Джуди и едновременно с това взе микрофона.
Драги пътници, говори старшата стюардеса. Слушайте внимателно. Ще обясня нещо на тези от вас, които не забелязват светещия надпис или не разбират какво означава. А именно, че веднага трябва да седнете на местата си и да закопчаете предпазните колани. Знам, че според някои от вас имате рождено право да мърморите и да се оплаквате от всичко, но започнахте да ставате смешни. Вече охлаждаме пътническия салон, така че не искам да чувам нищо повече по този въпрос. Вече летим към крайната си цел, така че темата за закъснението в Лондон е приключена. Ще ви сервираме храна след малко, ако спрете да мрънкате. Честно казано, изобщо не ме интересува какви оплаквания ще напишете, когато слезете от този самолет, но междувременно, ако видя още някого прав на пътеката без изричното ми разрешение, ще накарам да го арестуват, обвинят и изправят пред съда, защото е попречил на екипажа ми. Затворът в Кейптаун няма да ви хареса. А сега, момчетата отпред, седнете на местата си! Веднага!
В салона отекна малък хор от подсвирквания и ядосани възгласи и Джуди се канеше да не им обърне внимание, но вече беше набрала скорост. Посочи към един младеж, който викаше „Ууу“ и стоеше прав на няколко метра от нея.
Добре, умнико, ти на място… 26-F… Знам името ти от списъка на пътниците и можеш да се смяташ за арестуван. И ти с червената риза. Имаш три секунди, за да седнеш и да млъкнеш. Говоря сериозно. Няма да толерирам бунтове.
Джуди видя как останалите пътници бавно сядат, а пътеките се опразват от поне дузина сърдити хора. Накрая забеляза един мъж в съседния салон, който чакаше да се върне на мястото си. Той вдигна очи към нея и дори през двайсетината метра, които ги разделяха, тя видя лицето му — лицето на баща й.
Джуди усети прилив на адреналин. Бързо закрачи по пътеката, като не обръщаше внимание на враждебните погледи и промърморените оплаквания. Профуча през коридора между втория и третия салон и започна да оглежда лицата на пътниците в салона, където беше изчезнал. Баща й беше мъртъв от цяло десетилетие, а в списъка на пътниците нямаше нито едно име, което дори да напомня за нейното, така че човекът не можеше да е някакъв отдавна изгубен брат.
Тя си спомни, че беше видяла лицето му през прозореца на чакалнята още в Лондон, и осъзна, че е забравила да го издири. Къде бе сега? Джуди спря в средата на салона. Отблизо изглеждаше някак различен.
— Извинете, сър, може ли да попитам как се казвате? — извиси глас тя, като се наведе през двамата съседни пътници, които я гледаха недоволно със стиснати зъби.
Човекът вдигна поглед.
— Мислех, че знаете имената на всички ни.
— Ъъъ, да, но вие как се казвате?
— Това не е ваша работа! — отсече мъжът. — И преди да ми дръпнете малката си реч за арестите, нека ви предупредя, че съм пенсиониран полицай от щата Мериленд.
— Добре, но моля ви, трябва да разбера дали не сме роднини.
Мъжът невярващо се вторачи в нея.
— Какво?
Десетина пътници вече открито ги зяпаха и тя внезапно осъзна това, борейки се с вълната от неудобство.
— Приличате… на един мой роднина.
— Опазил ме бог — каза той жлъчно. — И все пак, как е моминското ви име?
— Джаксън.
— Не сме роднини, слава богу.
— Семейството ви случайно да е от Ню Джърси?
Мъжът се изправи на седалката си, като се подпря на предната.
— Имам цяла дузина свидетели на факта, че упражнявате тормоз върху мен, млада госпожо. Оставете ме на мира или аз ще ви дам под съд!
Джуди потърси отговор, но не успя да измисли нищо. Трябваше да са роднини. Това беше лицето на баща й, колкото и да го мразеше.
Тя се отдръпна, като се опитваше да не показва объркването си, и тръгна по пътеката, повтаряйки си номера на мястото му: „Трийсет и осем-В… Трийсет и осем-В…“.
Щеше да провери името. Трябваше да е Джаксън.
Бреговата ивица на Африка изплува от синьо-сивата мъгла на хоризонта и образува ясна разделителна линия между синьото на Средиземно море и изпечената суша на Сахара отвъд.