От другата страна на линията се изля порой от думи, произнесени с още по-силен глас, и Гарт ясно видя как Фил Найт се бори да не закрещи.
— Добре. Ако не се оправи, ще се върнем в Лондон.
Той въздъхна и разтърка слепоочието си със свободната ръка. После прекъсна връзката.
— Не можа да изчакаш и секунда, преди да им се обадиш, нали? — заяви командирът след няколко минути мълчание.
— Господи, Фил, казах ти, че идеята няма да им хареса.
— Не го пипай повече.
— Моля?
Фил Найт се извърна и изгледа Гарт, а вените на врата му бяха почти пурпурни от напрежение.
— Не пипай повече проклетия сателитен телефон! Само аз ще се обаждам. Ясно?
— Искаш ли разрешение да обърнеш? — попита Гарт.
— Да — отвърна командирът.
Джуди Джаксън стоеше на изхода на кухненското помещение в първа класа и оглеждаше изумените лица на пътниците. Видя как две от стюардесите й се приближават не по-малко уплашени от съобщението за аварийно кацане. Джуди отново набра пилотската кабина и с изненада чу гласа на Гарт Абът.
— Да ги накарам ли да седнат в положение за аварийно кацане? — попита.
— Не, Джуди. Няма пожар и ние няма да ходим в Алжир, но очевидно командирът възнамерява да ни върне в Лондон, въпреки че вероятно става въпрос за фалшива тревога.
— Вече им казах, че отиваме в Алжир — възрази тя.
— Ами кажи им, че си сбъркала — каза Гарт. — Мога и аз да го направя, ако…
— Не! — отсече Джуди. — Аз ще се справя. Значи Лондон?
— Опасявам се, че да.
— По дяволите! — Тя прекъсна разговора и включи уредбата:
Дами и господа, отново говори старшата стюардеса. Командирът току-що ми каза, че е потушил пожара и вместо да отидем в Алжир… който със сигурност щеше да се хареса на всички ви… сега ще обърнем и ще се върнем в Лондон. Съжаляваме за неудобството, но трябва да изпълняваме правилата за безопасност, просто се налага. Надявам се да имаме достатъчно гориво, за да се върнем живи и здрави в Лондон.
Тя едва успя да потисне усмивката си. Малкият творчески намек за горивото щеше да предизвика напрежение и да ги държи уплашени и послушни, реши тя.
Последва незабавен взрив от гласове, въпроси и позвънявания. Джуди посочи към Ел в дъното на салона. Щяха да се справят с оплакванията и без нея.
20
Покрайнините на Вашингтон, окръг Колумбия
9:05 ч
— Полковник Дейвид Бърд?
— Да, аз съм… само секунда… — отвърна Дейвид в микрофона на клетъчния телефон, като се пресягаше да намали звука на радиото и същевременно се опитваше да не остави колата си да се блъсне в металната мантинела на магистрала 301.
Женският глас от другата страна беше настоятелен.
— Полковник, обажда се сенатор Шарън Дъглас, председател на сенатската подкомисия по въпросите на въздухоплаването.
Писукането на телефона грубо бе прекъснало една интересна малка фантазия с участието на голата жена в спалнята на Джон Блейлок. За част от секундата съзнанието му я замени с образа на сенаторката — глупаво действие, което предизвика неволна усмивка. Шарън Дъглас също беше красива жена.
— Там ли сте още, полковник? — попита тя.
— Да, госпожо сенатор. Какво мога да направя за вас?
— Трябва да дойдете и да кажете на моята подкомисия същото, което заявихте вчера. Екипът ми ви е видял по правителствения канал. Съобщиха ми, че вашата работна група е свършила чудесна работа, като е поставила този проблем в съответния контекст.
— А, имате предвид напрежението сред пътниците в гражданските полети?
— Абсолютно.
Предупрежденията на генерал Овърмайър преминаха през главата му в няколко различни посоки, като задействаха нечути аларми. Вече беше прекалено познат на Капитолия.
— Нека ви обясня защо това изведнъж се превърна във важен проблем за мен, полковник Бърд. Вчера пристигнах в Лондон от Чикаго. Полет шест на „Меридиън“ ще остане вечно жив в моята памет като пример за лошо обслужване. Докато кацнем, бях готова да грабна брадвата и да нападна екипажа с животинска ярост.
Тя описа своето „пътуване в ада“, като започна с непочтителното отношение на изхода на летището, продължи с всички закъснения, които бяха понесли, и стигна до грубото поведение и избухливия нрав на екипажа.